Не беше приятно.
Беше цинрусиец, член на крехка, свикнала на ниска гравитация, насекомоподобна раса емпати.
Прекрасният, изящно нашарен екзоскелет и младежкото, ярко излъчване на не съвсем атрофиралите крила на Приликла сега бяха нещо достойно за възхищение, забелязваше и начина, по който мандибулите на Приликла треперят в реакция на неговото притеснение. Понеже Конуей беше член на емпатична раса всички спомени и опит от неговия живот на ЖЛНО бяха на нормално щастлив и здрав емпат, а сега вече не притежаваше такива способности. Виждаше Приликла, но възприятието, която би му позволило да споделя емоциите на другите и леко оцветяваше всяка дума, жест или израз поне доколкото двама цинрусийци са в обсега на визуалните си сетива, доставящо невероятно удоволствие и на двамата, го нямаше. Спомняше си как осъществява емпатичен контакт, спомняше си да го е притежавал през целия си живот, но сега беше буквално оглушал.
Човешкият му мозък не притежаваше емпатични сетива и не беше естествено да пълни паметта си със спомени, че ги е имал.
Приликла издаде поредица щракащи и жужащи звуци. Конуей, който никога не беше говорил с ЖЛНО освен чрез лишения от тон и емоции филтриращ процес на транслатора, го чу да казва с преизпълнен с загриженост и жал глас:
— Съжалявам.
В отговор Конуей се опита да издаде меко чирикане и щракване, които бяха името на Приликла и на които човешката земна дума „Приликла“ беше само грубо приближение. На петия опит успя да създаде нещо, което наподобяваше желания от него звук.
— Много добре, приятелю Конуей — каза топло Приликла. — Не мислех, че тази ваша идея ще проработи. Разбирате ли ме?
Конуей потърси думите-звуци, които му трябваха, после внимателно започна да ги оформя.
— Благодаря — каза. — И да.
Те опитаха и по-сложни фрази, технически думи, които да предадат сложни медицински и физиологични подробности. Понякога Конуей успяваше да се справи, друг път не. Говореше в най-добрия случай възможно най-приблизителен пиджин цинруски, но продължи да опитва. После, внезапно, го прекъснаха.
— О’Мара е тук — разнесе се глас от комуникатора на стаята му. — Вече трябваше да сте се събудил, докторе. Все още сме атакувани, но положението поолекна, понеже още доста извънземни доброволци се присъединиха към нас. Има мелфианци, още няколко тралтани и цяла група иленсиански хлордишащи. Тъй че ще трябва да се тревожите също така и за ПХТЙ. После, в самата болница…
Последва подробно описание на пострадалите и наличния персонал по видове, места и брой, плюс допълнителни данни за специфичните за всяка секция проблеми и степен на спешност.
— …така че вие решавате откъде да започнете — продължи О’Мара — и колкото по-скоро, толкова по-добре. Но в случай, че все още се чувствате объркан, повтарям…
— Няма нужда — каза Конуей. — Разбрах вече.
— Добре. Как се чувствате?
— Ужасно. Кошмарно. И много странно.
— Това — отвърна О’Мара сухо — са си във всяко отношение нормални реакции. Край.
Конуей освободи ремъците, които го придържаха към леглото, и спусна крака на пода. Незабавно се стегна, неспособен да се раздвижи. Повечето от съществата, които обитаваха мозъка му, се бояха до смърт от липсата на гравитация и реакцията им беше инстинктивна. Поради това беше и трудно да се овладее, за момент го обзе чиста паника, когато откри, че краката му не залепват за тавана като тези на Приликла. А когато отпусна хватката си на ръба на леглото, откри, че го е стискал с израстък, който беше бледен, размекнат и ужасно се различаваше от чистите, строги линии на мандибулата, която очакваше да види. Но някак успя да прекоси стаята си до коридора и да измине цели петдесет ярда.
После го спряха.
Някакъв разлютен медицински ординатор в зелена униформа на Корпуса искаше да знае защо не си е в леглото и от кое отделение идва. Езикът на монитора беше цветист и в никакъв случай уважителен.
Конуей едва тогава осъзна голямото си, масивно, крехко, тежкоподвижно розово тяло. Съвсем добро тяло, настоя част от съзнанието му, макар и малко поотслабнало. И това безформено, мекичко, чудовищно нещо беше обвито, там където се съединяваха двата му долни израстъка, с парче бял плат, който не служеше на очевидна цел. Тялото изглеждаше колкото смешно, толкова и чуждо.
— О, по дяволите — промърмори Конуей, борейки се да успокои чуждите впечатления, — забравих да се облека!
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Първата работа на Конуей беше да сложи по един представител от всеки вид в комуникационната зала. Вече беше постигнато някакво подобие на ред в мрежата с настаняването на монитор във всяка ниша на интеркома, с цел да се забрани използването им от извънземните — освен ако потенциалният потребител не се окажеше твърде настоятелен и мускулно по-силен. Това означаваше, че земният човешки персонал можеше да си говори един с друг. Но с извънземни на контролния панел, повикванията на други видове можеха да получават отговор и да бъдат пренасочвани. Конуей прекара почти два часа — повече време, отколкото където и да е другаде — като се постави на услугите на извънземните оператори и създаде списък синоними, който можеше да им позволи да предават прости — много прости — съобщения едни на други. Заедно с него над задачата залегнаха двама мониторни експерти-лингвисти и тъкмо те му предложиха да направи запис на този седемстранен розетски камък и да накара другите да го „нагласят“ според условията, които ще намери в отделенията.