В крайна сметка организацията на рецепцията и лечението на пострадалите започна да действа отново на всички обитаеми нива — беше бавно, но действаше. И сега, след като имаше кой да се оправя с това следващата работа на Конуей беше да премести пациентите, които в момента запречваха всички подстъпи до шлюзовете. В действителност, казаха му, имаше дори надуваеми палатки, закрепени към външната обшивка.
Приликла възрази.
Няколко минути той се опитваше да разбере защо. Едно от възраженията на Приликла беше, че Конуей е уморен, на което той се противопостави, че всички в болницата, включително самия Приликла, са уморени. Другите възражения бяха или прекалено слаби, или прекалено сложни за ограничените достъпни комуникации. Конуей ги пренебрегна и се насочи към най-близкия шлюз.
Проблемът тук беше доста сходен с този вътре в самата болницата — най-големият се оказа радиото на защитния му костюм, което значително затрудняваше преводите. Но пък по този начин можеше да се движи наоколо доста по-бързо. Операторите на лъчеви преси, които придържаха останките и разбитите кораби около болницата, можеха да прехвърлят целия му антураж от място на място буквално за секунди.
Да, но той откри, че мелфианската част от съзнанието му, която и без друго беше сериозно притеснена от липсата на гравитация в болницата, направо се ужасява да остане отвън. Мелфианецът ЕЛНТ, донор на касетата, беше амфибия, ракоподобно същество, живеещо главно под водата и нямаше никакъв опит в космоса. Конуей трябваше да се пребори с паниката, която предизвика то в целия му многоличностен мозък, както и със страха, който всички изпитваха от тази битка, водеща се точно над главата му.
О’Мара му каза, че атаката отслабвала, но Конуей не можа да си представи нищо по-страховито от това, което виждаше в момента.
Воюващите кораби не използваха торпеда помежду си — атакуващите и защитниците бяха прекалено сближени, твърде сложно сплетени помежду си. Като малки бързоподвижни моделчета, толкова ясно очертани, че му се струваше, че може да посегне и да сграбчи някое, корабите маневрираха в див хаотичен танц. Поотделно и на групи те се гмуркаха, въртяха се, впускаха се бясно напред-назад, разпръсваха формации или пък техните формации биваха разпръсквани, реформираха се и атакуваха отново. Беше безспирен, неразбираем и почти хипнотичен танц. Разбира се, не се чуваше и звук. Единствените изстрелвани ракети бяха насочени към болницата, мишена прекалено голяма, за да бъде пропусната, а човек по-скоро ги усещаше, вместо да ги чува.
Между корабите шареха като невидими, но твърди пръсти тракционни и пресиращи лъчи, те забавяха или отразяваха кораба-мишена, за да фокусират тласкача. Понякога три или повече кораби се сближаваха срещу една обща мишена и за секунди тя биваше разкъсана. Някои от добре насочените тласкачи откъсваха системата за изкуствена гравитация секунди преди да повредят двигателя. Когато екипажът биваше сплескан от високото ускорение, корабът се понасяше безконтролно извън зрителното поле, освен ако някой не подложеше друг тласкач или пък тракционен оператор от Галактическата болница не го издърпаше, за да потърсят оцелели.
Все едно имаше ли оцелели или не, останките можеха да бъдат използвани…
Навремето гладка и лъскава, сега обшивката представляваше хаос от дълбоки назъбени кратери и изкривени плочи. А понеже ракети удряха два или дори три пъти на едно и също място — точно така бяха успели да разрушат транслаторния компютър — бранителите на болницата запълваха пробойните с останки от кораби в отчаяно усилие ракетите да не проникват и избухват вътре в станцията, За целта ставаха всякакви корабокрушения, тракционните оператори не бяха особено придирчиви.
Конуей беше покачен на една лъчева преса, когато притеглиха катастрофирал кораб. Видя спасителния екип да се изстрелва от укритието на люка, внимателно да обикаля черупката, после да влиза. След десетина минути излязоха навън, влачейки… нещо.
— Докторе — каза офицерът, дежурен по комуникациите — мисля, че сбърках. Хората ми казват, че зверището, което са извадили от останките, е ново за тях и искат да погледнете. Съжалявам, но една останка е както всички други. Не мисля, че е от нашите…
Шест части от различните личности в главата на Конуей, чиито спомени не съдържаха спомени за войната, не мислеха и че има значение. Що се отнася до малцинството, представяно от самия Конуей, и той не смяташе, че има значение, но знаеше, че нито сержантът, нито самият той имат време да водят етични спорове. Огледа бързо, после каза: