Странно, но чувстваше само леки убождания на съвестта си при тази безсрамна идея да използва високопоставеното си положение за свои собствени егоистични цели. По време на война, помисли си, хората губят връзка с професионалните и моралните си кодове. Етически в тях се събужда маймуната.
Но Мърчисън тъкмо излизаше от дежурство, когато стигна до отделението й, тъй че не се наложи открито да извърши престъплението, което си беше намислил. Със същия висок и твърде веселяшки тон, който в столовата беше сметнал за прекалено изкуствен, той я попита дали има някакви други ангажименти, предложи й среща и промърмори нещо ужасно банално за „цялата тази работа и никакви забавления…“
— Друг ангаж… забавле…! Но аз просто искам да спя! — възрази тя, после с по-овладян тон продължи. — Не можеш… Искам да кажа, къде да отидем, какво да направим? Цялата болница се разпада. Трябва ли да се преобличам?
— Възстановителното ниво още си е на мястото — каза Конуей — а ти и така изглеждаш чудесно.
Обичайната сестринска униформа — синя, скроена по тялото туника и панталони — прилепваше плътно с цел да улеснява обличането и събличането на защитните костюми и много подхождаше на Мърчисън, но тя изглеждаше направо съсипана от умора. Докато откопчаваше широкия бял колан и чантичката с инструменти, и сваляше касинката си и мрежичката за коса, Конуей изръмжа дълбоко в гърлото си и незабавно се разкашля, понеже и без друго едва говореше след продължителното издаване на извънземни звуци.
Мърчисън се засмя, тръсна косата си и потри бузите си, за да им придаде малко цвят. Каза весело:
— Нали няма да ме държиш до много късно…?
По пътя към възстановителното ниво се оказа трудно да не говорят за работа. Множество секции на болницата бяха изгубили налягане и на обитаемите нива беше ужасно претъпкано — почти нямаше пълен с въздух коридор, където да не лежат пострадали. Такова положение никой от тях не беше предвиждал. Не бяха очаквали врагът да използва само ограничен огън върху тях. Ако в действие бяха влезли атомни оръжия, нямаше да има такива тълпи — а всъщност, вероятно нямаше да има и болница. Повечето време Конуей дори не слушаше Мърчисън, но тя май не го и забеляза. Може би защото и тя не го слушаше.
Възстановителното ниво изглеждаше същото, каквото си го спомняха на вид, но самите подробности бяха драматично променени. Гравитационният център на болницата се намираше над това ниво, затова колкото и малко притегляне да беше останало, то бе насочено нагоре, тъй че всичкият пясък, който по принцип лежеше на пода, а и водата в залива, се бяха събрали на тавана, където чертаеха истински хаос от влажни песъчинки, въздушни джобове и масивни водни сфери, през които изкуственото слънце сияеше в ярко, наситено червено.
— О, та това е прекрасно! — възкликна Мърчисън. — И отпочиващо, донякъде…
Светлината придаваше на кожата й топъл, мътен цвят, като цяло неописуем, помисли си Конуей, но приятен. Устните й — нежно пурпурно, украсено с черно — бяха леко разтворени и разкриваха зъбите й, станали почти прозрачни, а очите й бяха големи, загадъчни и сияеха.
— Точната дума — поправи я той — е романтично.
Те внимателно се насочиха през огромната зала към ресторанта. Под тях върховете на дърветата се точеха бавно и не след дълго преминаха през струя мъгла — прохладен поток, създаден от топлото подводно слънце — който покри лицата и ръцете им с капчици. Конуей я хвана за дланта и внимателно я задържа, но ускоренията им не съвпадаха съвсем и те започнаха да се въртят около гравитационния си център. Конуей внимателно сви лакът, придърпа я към себе си и скоростта им на въртене нарасна После той плъзна другата си ръка около кръста й и я придърпа още по-близо.
Тя започна да протестира, но после внезапно, прекрасно, вече го целуваше и се притискаше към него така яростно, както и той към нея, а празният залив, скалите и пурпурното воднисто небе, се въртяха бясно около тях.
В едно спокойно, безлично ъгълче на съзнанието си Конуей отбеляза, че дори и тялото му да не се въртеше, главата му със сигурност щеше да се завърти след подобна целувка. После те се довъртяха плавно до върха на скалите от другата страна на залива и се разделиха, смеейки се.
Използваха изкуствената зеленина да се придърпат към някогашния ресторант. Вътре беше сумрачно и по време на бавното си падане към тавана доста вода се беше събрала под прозрачния покрив и между крачетата на масите. Висеше на гроздове като някакви крехки извънземни плодове, а при преминаването им стотици малки сребристи топчета се пръснаха, когато се блъснаха в една от масите. При снишения таван и слабото осветление беше трудно да не се натъкваш на разни предмети и скоро около тях гъмжеше от топчета течност, които сякаш ги притискаха, хвърляйки стотици дребни, изкривени отражения на Мърчисън и Конуей. Все едно е като някой от извънземните сънища, помисли си той, но е плодотворен сън. Тъмният прелестен силует на сестрата се рееше близо до него и това беше най-важното.