Сега тук беше Команден щаб и двадесет монитори-офицери мърмореха напрегнато в микрофоните си, очите им бяха залепнали за екраните, които показваха врага във всякаква степен на увеличение от нула до петстотин. Два от трите главни екрана демонстрираха фрагменти от вражеския флот, изображенията бяха частично замъглени от призрачни линии и геометрични фигури, с които тактическите офицери се опитваха да предскажат какво ще стане след малко. Другият екран даваше широкомащабен образ на външната обшивка на станцията.
Една ракета се стрелна като далечна падаща звезда, избухна като миниатюрна светкавичка и малко по-късно се вдигна фонтан отпадъци. Разкъсващата, металическа вибрация, която се предаваше през залата, беше непропорционална на образа.
Дърмод каза:
— Те излизат от обсега на монтираните в болницата тежки оръжия и ни обстрелват с ракети. С това целят да ни изтощят преди главната атака. Контраатака на мобилните ни сили ще доведе до унищожаването им, понеже противникът така ги превъзхожда по брой, че могат да действат ефективно само докато са подкрепени от защитите на болницата. Тъй че нямаме избор, освен да се пазим на този етап колкото се може по-добре и да пестим сили за…
— Какви сили? — попита ядосано Конуей. До него О’Мара издаде неодобрителен звук, а от другата страна на бюрото си, командирът на флота студено го погледна. Когато Дърмод заговори отново, говореше на Конуей, но не отвърна на въпроса му.
— Можем да очакваме и кратки нападения от бързи, маневрени кораби, предназначени допълнително да ни притеснят — продължи. — Пострадалите ви идват от заетите със отбраната на обшивката монитори, от персонала на защитните кораби и вероятно вражески пострадали. Което ме довежда до мисълта, която искам да си изясним. Като че ли имате доста ранени врагове, докторе, а ми казахте, че възможностите ви вече са отвъд границата…
— Че как, мътните го взели, можете да разберете? — каза Конуей.
Изражението на Дърмод се стегна още повече и този път той отговори на въпроса.
— Понеже получавам доклади от пациенти, които лежат заедно и откриват, че съседът им не говори познат човешки език, а пациентите са видимо от един и същ вид, тъй де. Какво ще предприемете да…
— Не! — възрази Конуей, толкова бесен, че внезапно му се прииска да стисне за гърлото тази студена, безчувствена марионетка и да я разтърсва, докато не й дойде малко човечност.
В началото беше харесал Дърмод. Беше го мислил за разумен и чувствителен, а също и за компетентен командир на флота, но през последните няколко дни той се беше превърнал във въплъщение на слепи, студено-неизбежни сили, които държаха в капан Конуей и останалите в болницата. От началото на последната атака се провеждаха ежедневни конференции между военните и медицински началници в болницата и на всичките три Конуей откриваше, че все по-често се нахвърля на командира на флота.
Но когато го хапеше, командирът на флота не му отвръщаше. Дърмод просто го поглеждаше и очите му бяха толкова безизразни и далечни, че Конуей чувстваше, че той въобще не гледа него. И не му беше от полза, когато О’Мара тихо го посъветва да си сдържа езика и да не бъде толкова дяволски докачлив — че Дърмод има война да води и прави възможно най-доброто, и че натоварването, на което е подложен, определено извинява липсата на чар в личността му.
— Разбира се — каза Дърмод студено тъкмо когато Конуей беше решил, че наистина трябва да бъде по-търпелив с това студенокръвно военно същество, — не лекувате противниковите пострадали по същия начин както нашите…
— Трудно е — обясни Конуей и говореше толкова тихо, че О’Мара внезапно се притесни, — да се различи кой кой е. Дребните разлики в защитните костюми не говорят нищо на сестрите и на мен самия. А когато, както често се случва, костюмът и униформата под него се разрязват, цветът й обикновено не личи от кръвта. Между инжекцията на обезболяващо и безсъзнанието оралните звуци, които те издават, не са лесно проводими. И ако има някакъв начин да се направи разлика между крещящ монитор и крещящ вражески войник, не искам и да знам за това…
Беше започнал кротко, но към края вече почти крещеше.
— …няма да правя такава разлика между пострадалите, нито пък екипът ми! Това е болница, мътните ви взели! Е, не е ли?
— Полека, синко. Все още е болница — каза меко О’Мара.
— Но е — отряза Дърмод, — и военна база.
— Това, което не ми е ясно, — вметна психологът бързо, като отчаяно се опитваше да успокои положението, — е защо по дяволите не ни довършат с атомни бойни глави?