Още едно попадение, по-далечно този път, прати тихи отзвуци през стаята.
— Причината да не ни ударят с атомни бомби, майоре — отвърна Дърмод, все още втренчен в Конуей, — е че искат да ни завладеят. Въвлечените в това политически сили го настояват. Империята трябва да превземе и окупира този преден пост на омразния враг, генералът на императора трябва да добие триумф, не пирова победа, а победата над врага и превземането на негови територии, все едно колко малки по размер, ще изглеждат истински триумф на гражданите на империята.
След малко главнокомандващият продължи студено.
— Собствените ни пострадали са в тежко състояние. Само десет процента от ранените в звездна битка оживяват да бъдат хоспитализирани и имаме голям късмет хем да разполагаме с достъпна медицинска помощ, хем да притежаваме силна защитна позиция. Броят на пострадалите сред противника е много по-голям от нашия, преценката ми е около двадесет към едно, тъй че ако ни ударят с атомна ракета сега, когато можеха да сторят същото още в началото и да не изгубят нито един войник, там в Империята ще се задават някои много неприятни въпроси. И ако императорът не може да им отговори, ще открие, че войната и целият патриотичен жар, който е разпалил, ще му се върнат горещо и тъпкано…
— Защо не се свържете с тях тогава? — прекъсна го рязко Конуей. — Кажете им истината за нас, кажете им за ранените. Очевидно не очаквате да спечелите битката веднага. Защо не се предадем…?
— Не можем да се свържем с тях, докторе — каза командирът уморено, — понеже те не искат да ни слушат. Или дори и да ни чуват, не вярват на онова, което им казваме. Знаят — или поне мислят, че знаят — какво сме направили на Етла и какво се предполага, че правим тук. Да им се каже, че всъщност сме помагали на етланците и сега сме принудени да защищаваме собствената си болница, няма смисъл. Серията от чуми помете Етла скоро след напускането ни и, всъщност, тази наша станция тук вече не се държи като болница. Какво им казваме няма значение, брои се какво правим. А ние правим точно онова, което императорът ги е накарал да очакват от нас. Ако наистина можеха да мислят, — продължи неспокойно, — биха се зачудили, защо е толкова голям броят на извънземните, които ни помагат. Според тях извънземните са потиснати, подчинени раси, които са ни горе-долу като роби. Доброволците, които са се притекли в наша защита, не се бият като роби, но на дадения етап това е оттенък твърде тънък, за да оставя впечатление. Те мислят емоционално вместо логично…
— И аз мисля емоционално! — отново се намеси Конуей. — Мисля за пациентите си. Отделенията са пълни. Лежат по всякакви ъгълчета и по коридорите навсякъде, без адекватна защита срещу загуба на налягане…
— Изгубили сте способността си да мислите за каквото и да е друго, освен за пациентите си, докторе! — изръмжа Дърмод. — Може и да ви изненада да разберете, че и аз мисля за тях, но се опитвам да не мисля само за това. Ако действах по друг начин, щях да започна да се ядосвам, да мразя врага. И преди дори да го осъзная, ще започна да търся отмъщение…
Ново попадение отекна като висок, нестроен гонг през болницата. Командирът повиши глас и продължи да го повишава.
— …трябва да знаете, че Мониторният корпус е полицейската сила на по-голямата част от обитаемата Галактика и поддържа мира във федерацията с постоянно приложение на психологически и социални науки. Накратко, води и моделира мнението и на индивидуално, и на планетарно ниво. Тъй че ситуацията, която имаме тук, галантна групичка монитори и лекари, които се държат смело срещу безумните непрестанни атаки на превъзхождащ ги по численост противник, е много полезна в момента. Дори и ако на федерацията й отнеме доста време да се ядоса и да се мобилизира за война, ако това продължи повече, отколкото на нас лично би ни било от полза, поне си помислете как ще отмъстят за нас, докторе!
Гласът му вече трепереше, лицето му беше побеляло и стегнато от гняв. Крещеше.
— В една междузвездна война планетите не падат в плен, докторе. Тях ги взривяват! Тази малка смрадлива империя с четиридесетте й планетки ще бъде размазана, разрушена, напълно ликвидирана!
О’Мара не заговори. Конуей не би и могъл, нито пък можеше да отклони очи от Дърмод и да види как психологът реагира на това избухване. Не си и беше помислял, че е възможно командирът да избухне така и внезапно се уплаши. Самоконтролът и здравият разум на Дърмод, също както и на О’Мара, бяха нещо, от което Конуей зависеше, макар и да го мразеше.
— Но корпусът е полицейска сила, нали? — продължи командващият. — Опитваме се да мислим за това като за вълнение, малък бунт по междузвездната скала, където както винаги загубите на бунтовниците надминават по брой тези на полицията. Лично аз мисля, че мина времето, когато нещо можеше да ги накара да видят истината и че една истинска война е неизбежна, но не искам да ги мразя. Това е разликата, докторе, между запазването на мира и разпалването на война. И не искам разни подсмърчащи, тесногръди докторчета, които нямат за какво да се притесняват освен за пациентите си, да ми напомнят за всичките ужасни начини, по които умират хората ми. Да ме карат да губя перспектива, да мразя хората, които не са толкова различни от нас, само дето им дават погрешна информация. И не ме е грижа, — изкрещя, но постепенно успокои гласа си, — дали лекувате агресора и защитниците по един и същ начин, стига да слушате заповедите ми по този повод. Това е военна база и те са врагове. Онези, които са в състояние да се движат трябва да бъдат пазени, понеже е възможно да се опитат да извършат саботаж. Сега ясно ли е, докторе?