— Да, сър — каза тихичко Конуей.
Когато напусна рецепцията няколко минути по-късно заедно с О’Мара, имаше чувството, че е бил премазан с нещо тежко. Вече беше ясно, че ужасно е подценил командира на флота и че трябва да му се извини за кошмарните неща, които си беше мислил за него. Под ледената си маска той беше добър човек.
Зад него О’Мара внезапно се обади:
— Доволен съм да видя такива студени, владеещи се хора да изпускат парата от време на време. Желателно е в психологическо отношение, като се има предвид на какво е подложен напоследък. Радвам се, че най-сетне го ядосахте.
— Ами аз? — попита Конуей.
— Вие, докторе, изобщо не се владеете — отвърна остро О’Мара. — Въпреки новите ви отговорности, които би трябвало да ви превърнат в пример за толерантност или поне добро поведение, бързо се превръщате в злонравен шеф. По-полека, докторе.
Конуей търсеше симпатия за конското, което Дърмод му беше изчел, малко съчувствие за напрежението, на което самият той е подложен, а не допълнителна критика. Когато О’Мара се обърна към кабинета си няколко минути по-късно, Конуей все още беше прекалено бесен да говори.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
На следващия ден Конуей нямаше възможност да се извини на командира на флота — бунтовниците развихриха най-мощната си атака до момента и съответно инспекторът на станцията и полицейският хирург бяха прекалено заети да си говорят. Но като наричаш битката бунт, помисли си Конуей цинично, не променяш с нищо природата и броя на пострадалите, които ги заливаха внезапно, понеже сражението започна почти катастрофално и за двете страни.
Вражеските сили приближаваха, ожесточавайки бомбардировката до фантастична степен и обгръщайки болницата толкова плътно, че на моменти достигаха на няколкостотин фута от външната обшивка. Корабите на Дърмод — „Веспасиан“, тралтански крайцери и други по-дребни единици, които му бяха останали — се закотвиха с тракционни лъчи за болницата, понеже нямаха място за маневриране, без да повредят тежките въоръжения по обшивката. Те стояха и с по-леките си оръдия подкрепяха местната защита, доколкото бе възможно.
Но тази стъпка сигурно беше тъкмо онова, което командирът на противниковия флот очакваше. С възможна само за добро планиране бързина редиците на атакуващия глобус изтъняха, разпиляха се и се концентрираха над малък участък от обшивката. Три четвърти от вражеските сили съсредоточиха цялата си огнева мощ върху този район.
Ураган от ракети се вряза в дебелата обшивка, издухвайки развалините, останали от предишни крушения и прониквайки във все по-крехката вътрешност на огромната галактическа станция. Тракционни лъчи и тласкачи спираха все още падащите останки и ги раздробяваха яростно, изтегляха ги, за да могат ракетите да влизат още по-навътре. Мониторната защита успя да откъсне огромен дял от плътно сгъстените кораби, но само за минути. Чудовищната гъстота на огъня ги сплескваше, размазваше ги, късаше ги и ги унищожаваше, докато не се смесиха в едно разкъсани хора и метал. Изведнъж този сектор на външната обшивка остана напълно незащитен и внезапно стана ясно, че това не е толкова атака, колкото инвазия.
Под прикриващия огън на скупчените нападатели, три гигантски невъоръжени кораба решително се насочваха към незащитената секция. Бяха транспортни…
Изведнъж „Веспасиан“ се насочи да запълни празнината в отбраната. Той се изстреля към точката, където първият транспортник трябваше да кацне, пресече както вражеския, така и мониторния огън и хвърли всичко, с което разполагаше, веднага щом мишената се появи зад извивката на станцията…