Често си спомняше „Веспасиан“ и ранените от екипажа. Как изрязва майор Стилман от скъсания му костюм, как откъсва и избутва парчетата, които упорито се въртяха около леглото. Стилман имаше две пукнати ребра, разбита ключица и дребни декомпресии, временно засегнали зрението му. Докато упойката подейства, той непрекъснато питаше за капитана.
И капитан Уилямсън питаше за хората си. Беше в гипс от краката до главата, почти не го болеше и веднага разпозна Конуей. Екипажът беше доста голям, но той сигурно ги знаеше до един по имена. Конуей — не.
— Стилман е на три легла от вас вдясно — каза му Конуей — и останалите са пръснати наоколо.
Уилямсън премести поглед по увисналите над него пациенти. Нищо друго, освен очите си, не можеше да движи.
— Някои от тях не познавам — каза.
Втренчен в разкошните синини под дясното око на Уилямсън, на слепоочието и по протежение на челюстта, където се беше ударил в шлема, Конуей изтегли устни в подобие на усмивка и каза:
— Някои от тях няма да разпознаят вас…
Спомняше си втория ТРЛХ.
Беше пристигнал закопчан в надуваема палатка, чийто двигател вече я беше напълнил с отровата, която съществото наричаше въздух. През двойните прегради на количката и костюма на ТРЛХ нараняванията се виждаха ясно — голяма, мащабна фрактура на черупката, която беше прекъснала лежащите отдолу кръвоносни съдове. Нямаше време за касетите, които беше използвал за предишния ТРЛХ, понеже пациентът очевидно губеше кръв. Конуей кимна количката да бъде качена в разчистената област в центъра на пода и бързо смени ръкавиците на костюма си с тези на количката. Откъм окачените на тавана легла пострадалите наблюдаваха всеки негов ход.
Смени ръкавиците и пъхна ръце в меката, прозрачна стена на палатката. Незабавно тънкият, нежен материал стана гумен и гъвкав без да губи здравината си. Притискаше се към ръкавиците му почти като втори чифт ръкавици. Внимателно, за да не разкъса тъканта, която разделяше двете равно отровни атмосфери, Конуей свали костюма на пациента с инструментите, прикрепени към вътрешността на количката.
При операции в надуваема палатка бяха възможни доста сложни процедури — Конуей имаше няколко ПХТЙ и КСКЛ наблизо, за да го докаже — но все пак ги ограничаваха инструментариумът и лекарствата в палатката, както и леко изкривяващият ефект на тъканта.
Беше се заел да премахва парчета от черупката от поразената област, когато една ракета, ударила наблизо, накара пода да подскочи. Аларменият звънец, който сигнализираше за падане на налягането, прозвуча няколко минути по-късно и Мърчисън и келгианският военен лекар — всичкият персонал в отделението — побързаха да проверят херметичността на палатките, които пациентите не бяха в състояние да проверят сами. Спадът беше лек, вероятно малка дупка, предизвикана от пукната пластина, но за пациента на Конуей в палатката можеше да е смъртоносно. Той започна да работи с фанатична бързина.
Но докато се бореше да прекъсне няколко поразени кръвоносни съда, тънкият гъвкав материал на надуваемата палатка започна да се издува навън. Стана по-трудно да удържи инструментите, на практика невъзможно бе да ги направлява както трябва и ръцете му буквално биваха избутвани от операционното поле. Разликата в наляганията на палатката и залата беше само няколко паунда на квадратен инч в най-лошия случай, ушите на Конуей дори не писнаха, но тъканта на покритието продължи да се издува. Той се оттегли безпомощно и половин час по-късно, когато изтичането беше запечатано и нормалното налягане възстановено, започна отново. Само дето беше прекалено късно.
Спомняше си внезапното замъгляване на видимостта тогава и шокът на изненадата, когато осъзна, че се е разплакал. Сълзите не бяха добре заучен лекарски рефлекс, знаеше, понеже докторите просто не плачат за пациентите си. Вероятно беше комбинация от гняв да загубиш пациент — който всъщност нямаше защо да бъде губен — и изключителната му умора. А когато видя израженията на всички пациенти, които го гледаха, Конуей се почувства ужасно притеснен.