Конуей опита отново:
— Не да се предадем, сър — каза, посочвайки човека, който все още насочваше количката на Уилямсън. — Ние… тъй де, този човек тук му трябва комуникатор. Иска да нареди прекратяване на огъня…
Заеквайки в желанието си да обясни случилото се, Конуей започна с потока пострадали от сблъсъка на „Веспасиан“ и вражеския транспорт. Вътрешността и на двата кораба беше в руини, и макар да се знаеше, че сред ранените има както врагове, така и свои, персоналът така и не беше успял да ги раздели. По-късно, когато по-слабо ранените бяха тръгнали да се движат насам-натам, да говорят с останалите пациенти или да помагат на сестрите, стана очевидно, че половината пострадали са от отсрещната страна. Странно, но това май нямаше такова значение за пациентите, а персоналът беше прекалено зает да го забелязва. Тъй че ранените се заеха да вършат по-простите, нужни. но не особено приятни дейности един за друг — дейности, които трябва да се вършат в така драматично обезлюдено отделение, и да говорят…
Защото мониторите бяха от „Веспасиан“, а „Веспасиан“ беше кацал на Етла. Което означаваше, че екипажът е поизучил в различна степен етлански, а етланците говореха същия език, използван и в другите краища на империята — един общ език, използван със същата цел, както и универсалния на федерацията. Те си бяха говорили един с друг доста и едно от нещата, които бяха научили, след като бяха превъзмогнали първоначалната предпазливост и отвращение, беше че вражеският транспорт носел някои много важни офицери. Един от оцелелите след сблъсъка беше третият в командването на имперските сили около Галактическата болница…
— …и последните няколко дни пациентите са провеждали мирни преговори — заключи задъхан Конуей. — Неофициални, може би, но мисля, че капитан Уилямсън и Хералтнор тук са достатъчно високопоставени, за да ги сключат.
Хералтнор, вражеският офицер, заговори кратко и разпалено на Уилямсън на етлански, после нежно наклони омотаната в пластмаса фигура на капитана, за да може той да гледа в очите командира на флота. Хералтнор също гледаше Дърмод. Загрижено.
— Всичко е точно, сър — каза Уилямсън измъчено. — От звука на бомбардировките и онова, което вижда на екраните, той знае, че защитата ни се разпада. Казва, че собствените му хора вече могат да кацнат и нищо не би могло да ги спре. Вярно е, сър, и двамата го знаем. Казва, че предводителят им най-вероятно ще нареди десант след броени часове, но Хералтнор все още иска да спре огъня, сър, не да се предаваме. Не иска неговите хора да спечелят. Просто иска сражението да спре. Има някои неща, които са му обяснени за тази война и които трябва да си изясним, казва…
— Много говори — гневно отвърна Дърмод. Лицето му беше добило измъчено изражение, сякаш отчаяно му се искаше да се надява, но не смееше да си го позволи. Продължи. — Пък и вашите хора доста са се разприказвали! Защо не ме осведомихте за това?
— Въпросът не е в онова, което казваме — обади се Стилман рязко, — а в това, което правим. В началото не повярваха на нито една наша дума. Но тук въобще не беше онова, което им е казано да очакват, повече приличате на болница, а не на зала за изтезания. Възприятията могат да подвеждат, а те са извънредно подозрителни хорица, но после видяха човешки и извънземни доктори и сестри да се съсипват до смърт заради тях, и видяха Конуей. Казаното беше без значение, поне доскоро. Това, което правехме, което той правеше…
Конуей почувства, че се изчервява. Възрази:
— Ама същото става във всички отделения в болницата!
— Млъкни, докторе — отряза го Стилман уважително и продължи. — Той сякаш никога не спеше. Даже почти не говореше с нас, щом вече бяхме извън опасност, но никога не изостави пациентите в допълнителната зала, макар че там бяха безнадеждните случаи. А неколцина от тях се оказаха не толкова безнадеждни и той ги премести в главната зала. Нямаше значение на чия страна са, той работеше еднакво усърдно за всички…
— Стилман — прекъсна го Конуей остро, — драматизираш!
— …даже тогава те се колебаеха — продължи майорът без да му обръща внимание. — Но именно случаят с ТРЛХ наклони везните. ТРЛХ са от вражеските извънземни доброволци и по принцип хората на Империята не ги е грижа кой знае колко за съдружниците им, и очакваха и ние да сторим същото. Особено когато това извънземно е на другата страна. Но той работеше също толкова упорито и с него, и продължи операцията, и чудовището умря, а те видяха реакцията му…
— Стилман! — гневно се обади Конуей. Но мониторът не навлезе в подробности. Замълча, притеснено втренчен в Дърмод. Всички гледаха Дърмод.