Когато се върна в стаята си, на бюрото го чакаше купчина разпечатки, дебела близо два инча. Конуей изстена, като си мислеше за шестчасовия си период за почивка и начина, по който се канеше да го прекара. Това му напомни как всъщност би искал да го прекара, като изведе пред очите му твърде жив образ на много способната и невероятно красива сестра Мърчисън, с която напоследък се срещаше редовно. Е, Мърчисън в момента беше в родилната секция на ЕЖЛИ и техните периоди за почивка нямаше да съвпаднат още цели две седмици.
При настоящите обстоятелства може би не е чак толкова зле, помисли си Конуей и се настани удобно за продължително четене.
Мониторите, проучвали кораба на пациента, не бяха успели да преизчислят времеизмервателните единици на ЕПЛХ по земната човешка скала с голяма точност, но поне бяха установили, че много от записите в дневника са по на няколко века, а известен брой от тях са датирани отпреди повече от две хиляди години и назад. Конуей започна от най-старите и внимателно ги прехвърли, докато стигне до по-скорошните. Откри почти веднага, че не става дума толкова за личен дневник — споменаванията на лични събития бяха относително редки — колкото за каталог от бележки, повечето от които изцяло от техническо естество и съставени от сухи указания. Данните относно убийството, които изучи накрая, бяха много по-драматични.
„Докторът ми ме разболява — пишеше в последния запис — убива ме. Трябва да направя нещо. Това е лош доктор, щом позволява да се разболея. Някак трябва да се отърва от него…“
Конуей върна последния лист върху купчината, въздъхна и се приготви да заеме поза, по-подходяща за съзидателно мислене: тоест, с наклонено далеч назад кресло, крака на бюрото и на практика облегнат на основата на врата си.
Каква бъркотия, помисли си той.
Отделните парченца от пъзела — или повечето от тях във всеки случай — му бяха вече достъпни и изискваха само да бъдат подредени. Ето състоянието на пациента, не е чак толкова сериозно, що се отнася до болницата, но определено смъртоносно, ако не се лекува. Ето ги и данните, съобщени от двамата яни относно тази богоподобна, жадна за власт, но в същността си добронамерена раса и за компаньоните й — никога от същия вид — които винаги пътешестват или живеят с тях. Тези компаньони подлежаха на замяна, понеже остаряваха и умираха, докато с ЕПЛХ не ставаше така. Ето ги също и докладите на Патологията — и първия, който беше получил преди обяд, и другия — устен — с който се беше снабдил през двата часа, прекарани с Торнастър, диагностът ЕЖЛИ, който завеждаше Патологията. Според личното мнение на Торнастър, пациентът ЕПЛХ в действителност не беше безсмъртен, а Личното мнение на Диагностик е толкова близо по абсолютната сигурност, колкото изобщо е възможно. Но макар безсмъртието да беше изключено поради най-разнообразни физиологични причини, тестовете бяха доказали голяма продължителност на живота или редовно прилагани подмладяващи процедури.
Накрая, ето ги и емоционалните прочити, подсигурени от Приликла преди и по време на приложеното от тях лечение на кожния проблем на пациента. Приликла беше доказал стабилно излъчване на объркване, раздразнение и безпомощност. Но когато ЕПЛХ беше получил втората инжекция, той полудя и взривът на неговите емоции, по собствените думи на Приликла, за малко не опържи мозъка на мъничкия емпат със силата на излъчването си. ЖЛНО не беше способен да състави подробен прочит на подобно яростно емоционално изригване, най-вече защото преди е бил настроен към по-ранното и по-ниско ниво, на което излъчваше пациентът, но беше съгласен, че има доказателства за нестабилност от шизоиден тип.
Конуей се намести по-удобно в креслото, затвори очи и остави парченцата от пъзела леко да се плъзнат по местата си.
Всичко започнало на планетата, където ЕПЛХ са били доминантната форма на живот. С течение на времето те са постигнали цивилизация, която включвала междузвездни полети и напредничава медицинска наука. Техният жизнен цикъл, и без друго продължителен поначало, е бил изкуствено удължен дотолкова, че на относително краткоживеещите видове като яните им е простено да ги мислят за безсмъртни.
Но цената, която трябва да се заплати за такъв дълъг живот е висока: репродукцията на вида, нормалният стремеж към безсмъртие на расата при смъртните индивиди, е първото нещо, което изчезва; след това цивилизацията вероятно се е разтворила — била е насилствено разпръсната, по-скоро — до група пътуващи между звездите заклети индивидуалисти и накрая се стига до психологическото загниване, което се появява, когато рискът от чисто физическо разлагане изчезва.