Таньо Танев
Космически път
ЧАСТ 1
КЛИПЕР
Бедност и мизерия прозираше в огромната паяжина. Нима това е междупланетен кораб. По-скоро рехава паяжина и прилично на боклукчийска кофа миниатюрно ядро. Миниатюрно за мрежата разбира се, изградено от празните бурии на трети степени от разнообразни ракети — довлечени тук от ниски орбити. Разположението им описваше окръжност. Като се завъртят щяха да имитират наличие на гравитация. Единственото наистина модерно съоръжение беше само централното ядро поставено в средата на всичко. То и платното естествено нямаше да се въртят.
Стотина смелчаци бяха поверили бъдещето си и съдбата си на невдъхващото доверие съоръжение реещо се далеч над бляскащия гирлянд от комуникационни спътници на геостационарна орбита. Съвсем различно изглеждаше звездолета „Ловец“ прикрепен към орбиталната монтажна станция. Величествен и бляскав, огромен. Целта му бе да изследва покрайнините на слънчевата система и да изпробва двигателите и други технологии за истински междузвезден полет, но така или иначе беше първият от този клас. В него бе събрана мощта на планетата и елита на човечеството. Дори от клипера с просто око се виждаше и скелета на звездолета когото строяха за полет до Проксима от Центавър от другата страна на станцията. Тази гледка само доубиваше самочувствието им.
Клиперът бе стартирал отдавна, но още дълго щеше да се бори с гравитацията на планетата. Сега бе с прибрани платна защото от щеше да стартира „Ловец“, когато преминеше от обратната страна на планетата. От тук щяха да видят само огнената следа отвеждаща го в безкрая.
Ето, звездолета се отдели от станцията. Раздяла на великани. При навлизането му в сянката се виждаха само огнените сопла работещи на минимална мощност. Повече нямаше да го видят. Само след месец щяха да видят огромното зарево на главния двигател.
С потъването на звездолета в сянката на планетата сърцето на младия офицер Лин потъна в скръб. Всички мечти на един младеж потъваха в пустоща безвъзвратно. Всичко — любовта и амбицията бе концентрирано в една думичка, едно име — Ели. Тя вече беше ТАМ.
Само работата носеше живот в угасналите очи. Каква беше работата? С години да се рее с жив товар от отчаяни нещастници докато стигне висока орбита около Венера постепенно убивайки скоростта на рехавото съоръжение със слънчев вятър. Да слязат желаещите да заразяват с микроорганизми планетната атмосфера от висящи в горните слоеве на атмосферата колонии. После да вземе смяната модифицирала атмосферата до сега и да ги върне на Земята. После следващата смяна. После пак. Докато налягането спадне, температурата също, кислорода се увеличи от фотосинтезата и намерят начин да отразяват излишните слънчеви лъчи от този парен котел.
За това един живот може би нямаше да стигне. Службата си е служба, работата все някой трябва да я върши. Особено ако всички пари се хвърлят за орбитален бизнес и върхови технологии, а външния пръстен се препитава от отпадъци и не обещава бързи печалби.
Иначе младия Лин нямаше да е тук като младши помощник капитан само след един курс до Япет за монтиране на телеметричен предавател. И то каква мисия? Излязла от употреба совалка, повредена до там, че да не може да се приземи. Оборудвана с нов двигател и допълнителни резервоари. Добре, че все пак се върнаха само с две жертви.
Преминаването на тези мисли като магнетофонна лента бе прекъснато от от грубия като резачка глас на брадат мъжага и десетина плуващи около него момиченца.
— Юнак, я покажи на дамите командния модул! Командира разреши да гледат от тук реактивната следа на звездолета.
— Добре, само за 12 минути. После развъртаме модулите и трябва да напуснете мостика. — отговори Лин.
Дори нямаше да може да се сбогува с Ели на спокойствие.
— Малко по весело юнак, избери си три биоложки. Обожават те. Ти си най-недостъпния мъж на клипера. Само се усмихни де! — последва гърлен смях от който алуминиевите панели на апаратите започнаха да вибрират. Тези забележки ни най-малко не смутиха биоложките, а Лин дори не се обърна.
— Ели е там, нали? — нежен глас идваше над главата му, където плуваше в безтегловността девойче.
— Там е! — отговори и после вдигна глава. — Ада, знаеш, че е на звездолета.
— И ти трябва да го приемеш. Аз няма да остана на Венера. Ще се връщаме пак заедно. Ще си свърша работата докато се сменят.
— Зная Ада. Ти си и приятелка, разбираш ме.
— Ето следата се издига. Вече не се вижда отблясък от звездолета. Разбирам те Лин, бях и приятелка. Ти също беше.
— Не говори така.
— Тя ме помоли да бъда с теб на изпращането.