Прехвърли двете си неизползвани отпуски на нея. Той имаше достатъчно болнични. Това значеше почти половин година заедно. Жалко че не можеше в това състояние да понесе кацане на Земята. Само една отпуска от години бяха карали двамата на Земята. До Луната обаче можеха да отидат, дори още по-ниско на ниска орбита, на една ръка от дома. Деа щеше да слезе за три седмици у Дома и после обратно. Отпускът в космоса също е отпуск.
В края на отпуска, накуцвайки Йор ходеше почти добре. Всяко нещо се плаща. Деа отново излетя за 4 месеца. Той отиде в кабинета на стария Лин на вътрешно ниво с изкуствена гравитация 0,5 g, видя как влиза при него Ели, оцеляла от звездолета „Ловец“ и реши да изчака. Макар адаптацията към гравитация да ставаше бавно те вече можеха да се отправят на някоя от станциите на Луната. Ели живееше вече при постоянна гравитация 0,3, често натоварваше до 0,5 при Лин. Подпря се на илюминатора който гледаше към слънцето. Въртенето на звездния пейзаж вече не му се струваше толкова бързо. Човек свиква с всичко. Ясно му беше, че вече не може да бъде на действаща служба поне година две. Ужасяваше го мисълта, че ще го върнат на Земята, а Деа ще остане тук. Бяха посъбрали пари, но от договорите им оставаха още доста години. Ако оцелееха през тези години.
Лин и Ели излязоха. След Завръщането на Ели от космическия пустош в очите на стария не бе останала и следа, сега те бяха топли и пълни. Тя пое към ниво 0,3 а Лин тръгна към него. Това прекъсна мислите му. Стария изглеждаше весел и доволен.
— Противометеоритна защита! Радвам се за теб капитане!
— Здравейте командор Лиин.
— Имаш късмет момче. Как ти дойде на ум да ускоряваш по неговата траектория? Това ти спаси живота и на много други разбира се. Съжалявам за твоя другар.
— Нямах избор.
— Може би измислих нещо за теб.
— Оставам? — надеждата светна в очите му.
— Не, издигаш се — пошегува се Лин.
— В подръжката на станцията ли?
— Не, не. Издигаш се — Лин започваше да сияе. Винаги беше когато се радваше искрено. — Как ти звучи „диспечер противометеоритна защита“!
— Тук има само един глисер и няма диспечер? Едва ли ще ме пуснат отново навън в това състояние.
— На планетарната защита юнак!
— На Луната?
— Да! Ако гониш още звезди, запиши още една. Ако продължаваш така в кариерата скоро ще ме стигнеш или ще останеш Там много далеч от Земята. Смелите не живеят дълго, но ти си късметлия. И аз мисля да се преместя на Луната. Не е толкова лошо. На една ръка от къщи.
Честно казано Йор не очакваше такава чест. Диспечерите бяха една легенда. Знаеха всичко отвсякъде и за всички. За никого не бе тайна, че те управляваха реално всичко, а всички висши инстанции одобряваха. Бяха достойни и уважавани личности. Никога не би посмял да сложи своето има сред тях сам. Сега вече друго, беше оценен дълголетния му труд всички негови качества. На такъв пост не се слагат случайни хора. Не е привлекателен за любимци на ръководството, каквито имаше на сладките службички, поради огромната отговорност. Само от такова място можеше да се усети мощта на планетата и пулса на Космоса. В процеса на работа щеше да вижда всичко от и към планетата.
ЛУНАТА
Приемайки новото назначение Йор не отпътува като пасажер в някой от редовните рейсове. Решиха да закара една празна цистерна в икономичен режим до земна орбита. Да свърши работата попътно, защото както винаги ръководствата на външния и вътрешния пръстен трудно се разбираха, а той им бе под ръка.
Цистерната „Бекас“ е висеше близо до Тена втори месец. Докато приближи до нея Йор не бе предполагал колко внушителна изглежда отблзо. Изпълни се с гордост, че ще е командир на този огромен кораб чак до Земята. Екипажът обаче беше малък — той и един навигатор. Полагаше се и бординженер, но щяха да са само двамата. След два дни един глисер докара и навигатора. Йор видя пламъчета в очите на пилотите на глисера които прозираха през стъклата на шлемовете като му пожелаваха: — Приятен път!
Толкова се бе възгордял от огромната машина, че забрави да провери кой ще му е спътник. Видя на монитора приближаващ до входния шлюз скафандър с женско име изписано на гърдите. Отвори шлюза и на другия монитор прочете името на своята спътничка. Еми! Беше чувал за нея. Идваше от базите на Сатурн. Затвори шлюза и тръгна да я посрещне. Доста бе чувал за нея! Не я познаваше, той бе вече в космоса когато тя е постъпила в звездния факултет.
За своя изненада я видя в цялата и хубост, стройна и млада, без скафандър пред втората врата на шлюза. Плуваше в безтегловността като русалка.
— Добре дошла на борда Еми.
— Здравей Джордан, виждала съм твои снимки. Аз съм Емилия.