След малко започна да се очертава на радара висящата градина към която отиваха. Дойде един влекач и си прибра хората. От изстребителя нищо не ставаше. Демонтираха нещо от него, после го откачиха и той потъна в гъстите облаци, като отронен есенен лист. Нисък и пълен човек му плати, без да вдига стъклото на шлема помълча малко и каза:
— Ако искаш и момичетата, трябва да дойдеш на градината. После връщане няма. Ни на кораба, ни на Земята поне за 10 години… ти и без това… такъв живот… Помисли добре, при нас имаш по добри възможности и като се върнеш с толкова пари… Иначе ще си останеш монах. На смелите плащаме много.
— Извън Земята парите нямат стойност!
— Ние плащаме в злато.
— Каква е разликата?
— Навсякъде можеш да получиш всичко. Помисли си още малко.
— Избирам звездите.
— Много си млад и глупав. Остани си беден! Ако направиш някоя беля, пак ще дойдеш, ама за дребни монети. — обърна се и си замина.
Разбра защо смяната която докара е два пъти по-голяма от тази която се връщаше. Явно всеки бе направил своя избор. Земята получаваше ценни суровини и се бе примирила с местните нрави.
Изправи совалката на опашка, виртуозно я завъртя с цялата грация на 200 тона метал пред погледите на тези които оставаха и бавно и тържествено пое нагоре. Облаците се разредиха. Совалката се избърса в черното кадифе на космоса и се устреми към обления от слънчева светлина клипер.
ЖИВОТ
Настанаха черни дни и кошмарни нощи в управлението накосмическия флот. Прекалената самонадеяност раждаше горчивите си плодове. Прекалено дълго лаврите на успеха засенчваха проблемите. Досега шансът винаги помагаше на смелите, а и те с нестандартни решения почти винаги се измъкваха от аварийни ситуации. С навлизането на повече хора средствата не се увеличиха адекватно и започнаха инпровизациите. Типичен пример за това бяха клиперите. Зачестиха и трагедиите, които нарастваха лавинообразно.
Още по пътя за Венера научиха за висяща в горния край на облаците станция на която се взривил балон и повредил съседните. Станцията се гмурнала в парния котел на венерианската атмосфера и докато надуят резервни балони и се издигнат екипажа почти се сварил жив. За щастие без жертви, но с тежки обгаряния.
Клиперът кръжеше още дълго в гравитацията на Венера на висока орбита и докато совалките пренесоха товарите и подмениха екипажите. После пак се изпънаха платната и поеха обратен курс. Имаше промяна. Продължаваха директно за новостроящата се десета голяма станция на хелиоцентрична орбита за пристан на клипери зад орбитата на Марс наречена Тена. Около орбитата на Земята трябвяше да се срещнат с два шлепа материали за Тена бутани от тласкач, който да прибере смените към земята.
Проблемите дойдоха от това, че двата шлепа бяха там, но тласкача го нямаше. Както се разбра — изтикал шлеповете от гравитацията на Земята на хелиоцентрична орбита преди около година заедно с други товари и си заминал по други задачи. Сега бе в орбита около Земята на път за Луната. В момента Земята и Луната бяха от другата страна на Слънцето. Догонването на Земятя бе съизмеримо с пътуването до Тена. Дори за пресрещането нямаше да стигнат запасите педназначени за аварийни случаи. Чиновническото недоглеждане заплашваше живота на стотина човека.
Капитана извика само екипажа за да търсят изход от очертаващата се трагедия. На път към командния модул младши помощник капитана Лин чу още по-убиийствена новина. Звездолета „Ловец“ не се явяваше на уговорените сеанси за връзка. На мястото на предполагаемото му положение имало следа от огромен взрив. Причерня му. Влезе в асансьора от жилищните помещения за командния модул, потегли и го спря по средата. Не стоя много, но целия мрак и студ на космоса нахлу в сърцето му и угаси пламъка в очите. Чувстваше се виновен и съкрушен, в същото време и безсилен да промени нещо.
Някой повика асансьора. С това започна новия му живот. Никой нямаше вина за личната му трагедия и чувства. Хората разчитаха на него. Нямаше място за отчаяние, то си беше личен проблем. Трябваше да демонстрира увереност и сигурност дори сега.
Стария командир влезе в асансьора без да попита нищо. Само продължително го погледна в очите, и като че вътре видя себе си, после сведе глава.
Като пристигнаха в командния модул без да си продумат тишината стана още по-потискаща. Там също ги посрещна мълчание.
— Ние сме седем човека и се надяват на нас да ги закараме живи и здрави в къщи, както и да извозим товара до Тена. Никакви квалификации и обиди няма да ни помогнат. Запознати сте с положението и чакам конструктивни предложения.