Настъпи още по-неловко мълчание. Какво може да се предложи когато има запаси само за екипажа било до Земята или до Тена. В контейнерите имаше само железа, нищо не ставаше за ядене. С много хитрости можеше да се отдели кислород и толкоз.
— Ако никой няма предложения, последната заповед е да се насочим към Тена за която контейнерите са жизнено важни. Там ще намерят начин да хванат кораба, защото ние ще сме мъртви, ако останем с пасажерите.
— Да изхвърлим пасажерите. — обади се механика.
Лин не издържа и даде воля на мъката си в заядлива злъч:
— Защо трябва да возим пасажерите до Тена за да умрат там. Да ги откачим още тук и да продължи командния модул с ценните контейнери. Дори един човек може да ги закара.
Стария капитан не прие злобата в думите му, дори видя нещо положително.
— Не можем да обречем на смърт пасажерите, но предложението е конструктивно. Дори един човек може да закара клипера до Тена. — помълча малко — Или поне да го насочва донякъде, колкото да попадне в обсега им. Това означава кислород само за половината път. Жилищния отсек близо до земна орбита има по-голям шанс да се случи чудо и да се спасят хората. Тия учени ще измислят нещо, щом става въпрос за живота им. Ако трябва ще направим жилищния отсек зеленчукова градина и ще ядем гнили корени, но има някакъв шанс да дочакаме помощ. Аз ще тръгна за Тена!
— Капитане, вашето място е при хората. Трябва да ги заведете до в къщи, или поне да им давате надежда до последно. Вие сте необходим тук. Мен никой не ме чака нито на земята, нито на небето. Възложете мисията на мен.
— Ти си най-младия, Лин. Не мога да пратя друг на сигурна смърт.
— Капитане, оставането също е сигурна смърт. Поне да закарам контейнерите.
— Добре Лин, но помисли, че самотата е страшна и може да полудееш преди да ти свърши кислорода.
— Ще закарам контейнерите!
— Ще получиш всичко необходимо. Няма време, отделяне на жилищния отсек от клипера след 7 часа. Навигатора да инструктира доброволеца Лин. Останалите ще отидем да разясним ситуацията на пасажерите.
Екипажа се раздвижи бавно.
— Механик, ела тук — извика го капитана — Водата поне е в изобилие. Дай му за целия път поне от това каквото има възможност. Има силен дух и може да измисли нещо и да се добере жив до Тена.
— Да капитане!
След няколко часа бе най-нерадостният старт. Жилищният отсек бавно се отдалечи, после стана като отдалечена звездичка и накрая съвсем изчезна. Започваше самотата. Отначало не тежеше понеже, експериментираше максимален добив на кислород от водорасли и минимален разход. Оказа се, че с намаляване на температурата в скафандър пестеше доста. Сега трябваше да пести всяко движение, храна също. Но нямаше намерение да се предава. Изключи всеки излишен разход на енергия — после щеше да я ползва да разлага водата за кислород. Само четеше и четеше. Преди всичко химия и биология, после астронавигация, физика и история.
След година и нещо го застигна земен кораб „Посейдон“ на път за Тена. Тежеше около 50 килограма и бе полуопиянен от въглероден двуокис, но жив. Оцеля.
ГИБЕЛ
Звездолета „Ловец“ вече излизаше от границите на слънчевата система, когато за един момент курса му стана почти паралелен с този на един астероид, наречен Ерос. Капитана реши да изпрати един глисер да постави малка сонда. Времето на завръщане щеше да бъде приблизително еднакво. Просто използва добрия шанс. При почти еднаквите им скорости задачата беше елементарна.
Безпроблемно настигнаха астероида и се долепиха до повърхността му. Монтираха сондата. При бързото въртене около оста си бе прекрасно да се наблюдава изгрева на огрения от слабите слънчеви лъчи звездолет.
Малко след поредния звездолетен залез астероида бе разтърсен толкова силно, че глисера полегна плавно на една страна и дълго се люшка. Какво беше това. Метеоритен дъжд? Не! Щяха да ги предупредят.
Последва най-нещастния изгрев. „Ловец“ го нямаше. Нямаше го дори на радара, който се бе изпълнил с безброй искрици. Не от говаряше на повиквания.
Глисера го изправиха с крикове и стартираха почти веднага. Действаха машинално. Без мисъл. Обиколиха отломките и всичко което им се видя ценно за тяхното оцеляване довлякоха на Ерос. За повече нямаха гориво.
Чак тогава ги налегна отчаяние и скръб. Трябваше да чакат завръщането на Ерос след много години в околностите на Земята. Тя беше толкова далече, в околностите на любимата звезда — малко по-ярка от останалите. Звездата която намираха с един поглед. За да я видят грейнала и галеща просто трябваше да оцелеят.