Рой утвърдително поклати глава. Но след секундно колебание Теди реши да налее масло в огъня:
— Баронът видя ли моя меч?
По това, как заблестяха очите му, пилотът разбра, че баронът е в състояние да продаде и душата си, само и само да получи тази играчка.
— В Таулект останаха още някои мои неща. Когато се добера до тях, мечът ще бъде твой. Разбира се, ако ми помогнеш.
Рой се вцепени. Това надмина най-смелите му очаквания и мечти.
— Но… аз никога не съм имал работа с магьоснически неща…
„Нищо чудно! — изсмя се в себе си Теди. — Те съществуват само във вашето въображение. А законите на физиката навсякъде са си закони на физиката, дори във феодалните светове…“
Баронът беше много объркан и се сърдеше на своята нерешителност.
— Нищо — успокои го Теди, — магьосничеството няма нищо общо с това, но аз ще се погрижа мечът да те слуша.
Пилотът нищо не рискуваше — ако батериите на меча не се дозаредят, енергията ще свърши достатъчно бързо, за да не може Рой да извърши нещо сериозно. А после нека използва ръкохватката като свещник — това е най-доброто, за което може да послужи. Когато хората на Бари още първия ден хванаха пилота, мечът беше поставен на свободно зареждане и черпеше енергия откъдето може, а най-вероятно от светлината на хилядите свещи в колекцята на херцог Арней. Благодаря ти, Арней!
Теди се усмихна. Едва сега си помисли, че мечът можеше да остане и незареден. Впрочем това би го задържало в Таулект три до пет часа — не повече.
Баронът поклати глава и в очите му отново се появи недоверие.
— Съветвам те по-бързо да изпратиш пратеници при краля… — каза Теди, прозявайки се, и в същото време си помисли дали не е проявил много голямо нахалство.
Баронът погледна Хирма, а тя се усмихна:
— Теди, пратеникът съм аз и възнамерявам да те взема със себе си в Райма.
Пилотът повдигна вежди. Да пътува на юг, в столицата на Данкартен, съвсем не влизаше в плановете му. Но Хирма го гледаше толкова предано, че Теди омекна.
— Хм… Най-напред бих похапнал нещичко. Пък и не би ми попречило да поспя час-два.
— Разбира се!
„Какво пък! — помисли си той. — Няма смисъл да се пъхам в Таулект. А така все пак ще бъда уверен, че вестта е стигнала до Барнегат и ще се върна заедно с неговите войски. Пък и страната ще разгледам, кога пак ще ми се удаде такава възможност!“
— Тогава да се заемем с това, в смисъл — да похапнем нещо!
Беше толкова забавно и приятно да се почувства отпускар преди пътуването и да гледа меча на ръкава си.
Събудиха го привечер. Не можеше да се каже, че се е наспал, но и вече нямаше толкова силно желание да спи, както по-рано.
Всичко беше готово за заминаване. Хирма, облечена в подходящо за пътуване облекло, поправяше нещо на сбруята на коня си. До нея стояха четирима воини, държаха юздите на конете си и съдейки по това, колко натъпкани бяха торбите им, се готвеха да пътуват с тях. Теди приближи. Рой и Остин бяха също тук и тихо разговаряха. Спик успокояваше тънкокрак кон и го галеше. Вероятно той беше предназначен за Теди. Пилотът бегло го погледна, но тъй като абсолютно нищо не разбираше от коне, се направи, че е доволен.
— Теди — извика го Рой. Пилотът се обърна. Баронът му подаде меч, който едва проблясваше от лъчите на почервенялото вечерно светило. Теди го взе и внимателно го огледа. Това беше острие, изработено по негов проект — ковачът добре беше усвоил предадените му уроци и този меч се оказа по-добър от предишните два, които пилотът беше загубил в Таулект. Дори острието леко се въртеше — много странно, защото по-рано тази операция Теди извършваше сам. Като се вгледа по-внимателно, той откри, че е направен по-различно, но не по-лошо от неговия.
Той вдигна очи към барона.
— Благодаря.
Баронът се наду и благосклонно кимна. Теди прекрасно разбираше, че трябва да благодари не на барона, а на ковача, който ги следеше отдалеч, доволно присвил очи. Теди му махна с ръка и провеси меча на гърба си. „Нека бъде така — реши той, — и по-солидно е, и изобщо…“
Всички се качиха на конете. Спик също, и то на този, който преди малко държеше. Теди каза „Хм!“ и моментално му докараха друг кон.
Пътуваха седмина — Теди, Хирма, Спик и четирима войници на Рой.
— На добър път! — вдигна юмрук за поздрав Рой и слугите отвориха вратата. Малкият отряд излезе от замъка, пресече Алгома, чиито жители с надежда се вглеждаха в пратениците, и сякаш потъна в светлата шир.
Слънцето клонеше към хоризонта, но до залеза имаше още много време. Копитата глухо чаткаха по прашния път и Алгома бавно изчезваше в далечината като разлято петно. Теди настигна Хирма.