— Как се казва това кралство?
— Нашето ли? Данкартен. Крал сега ни е Рик Барнегат.
Теди попиваше информацията с ненаситността на новороден компютър.
— Ами тази девойка в залата коя е?
— Принцесата ли? — усмихна се Харвей. — Това е дъщерята на крал Рик. Казва се Хирма. Навярно е единствената чиста душа сред столичната аристокрация.
— А какво прави тук?
Харвей вдигна рамене:
— Не зная. Дошла е на гости у барона. Тя обича да пътува. Въобще е знатна особа. Според мен по майсторство в боя с мечове с нея могат да се сравняват само десетина души в цялото кралство, включително и баща й.
— Ти пък откъде знаеш?
Харвей скромно сведе очи:
— Някога аз я учих на фехтовка…
Теди примижа:
— Интересно дали и ти се включваш в тази десятка?
Харвей се усмихна:
— Включвам се.
— Е, тогава можеш да включиш и мен.
Пилотът разбра защо този младеж е толкова спокоен — най-вероятно имаше готов план за спасяване. С думите си Теди му предложи съучастничество. Харвей с поглед се съгласи.
— Много е забавно — усмихна се Теди — учителят по фехтовка на самата принцеса да бъде осъден на обесване за откраднатата кесия на кралския пратеник!
Харвей се засмя весело, от душа. Теди също. Те никак не приличаха на осъдени на смърт. Осъдените на смърт не се кискат в килиите си. А тези направо се кискаха.
Теди отдавна бе разбрал, че Харвей не е такъв простак, за какъвто се представя. Широките познания и начинът на общуване издаваха човек ако не от висшите кръгове, то във всеки случай от приближените до тях. Как иначе, нали е учител по фехтовка…
След около два часа неизменно мълчаливите пазачи ги изведоха на двора, после преминаха през вратата, прекараха ги през градските квартали и стигнаха на площада. Тук вече бяха успели да приготвят бесилката, от която висяха четири примки. Наоколо се беше събрала доста голяма тълпа.
Теди вървеше до Харвей, а двамата дахомейци — няколко крачки по-назад. Юношата съвсем тихичко го посъветва:
— Поискай да ти развържат ръцете. Там, горе… (Въжетата от краката и на четиримата бяха развързали още в килията.)
Качиха ги на дървената площадка. Тълпата се развълнува и притихна. При тях се изкачи и плешив глашатай и разтвори някакъв лист:
— В името на краля! Тези хора са обвинени в шпионаж в полза на Дахомея и херцог Арней. Сега ще ги обесят, за да може мирните граждани да живеят спокойно…
Той още няколко минути пелтечи за мировата скръб, за повишената бдителност и едва тогава се успокои. Харвей през цялото време стоеше със затворени очи.
След това ги побутнаха към примките. Харвей погледна Теди. Той се обърна към офицера, който командваше:
— Господин офицер, може би преди смъртта ще ни развържат ръцете?
Очевидно тази молба беше законна — офицерът направи знак и най-близкият пазач разряза въжетата, които стягаха китките на Теди. До него веднага се озова Харвей и усмихнат протегна ръце към пазача. Офицерът се опита да каже нещо — изглежда не искаха да освободят ръцете му, знаеха с кого си имат работа, но пазачът по инерция преряза въжетата и вече бе твърде късно. Теди не чакаше подкана.
Двамата пазачи полетяха отгоре с най-обикновен ритник. Успокои офицера с удар в гърлото. Цяла тълпа пазачи се втурна към него, но тези физически силни хора нямаха понятие от древните земни начини на ръкопашен бой. В пилотската школа Теди беше един от най-добрите по източните бойни изкуства, много беше постигнал и много умееше, тъй като се занимаваше с тях още от детинство. Сега просто запокитваше нападателите с резки удари на ръцете и краката си. Вляво от него Харвей вече размахваше меча, като се биеше едновременно с трима пазачи. Теди го забеляза с крайчеца на очите си и чу неговия вик:
— Теди, бягай, ако можеш!
Харвей скочи от подиума и бързо побягна. Тълпата с желание му правеше път. Тримата пазачи, с които той се фехтоваше, се търкаляха на дъските, а един седеше на колене и се държеше за корема.
Докато Теди асимилираше картината, към подиума тичаха група воини с извадени мечове, а двама вече се бяха изкачили и се готвеха да го нападнат. Той се огледа и разбра, че отдавна трябваше да е изчезнал. Изтръгна меча от ножницата на лежащия близо до него офицер и се хвърли направо срещу пазачите. Те не усетиха какво става — някаква сила изтръгна мечовете от ръцете им. Всъщност това беше силата на майсторството на Теди — ниндзуцу, на което също обучаваха бъдещите пилоти и което предполагаше умение да се отнеме меча. Но пазачите решиха, че това е магия.
Теди се засили и направо прескочи стълпилите се до подиума воини. Двойното предно салто накара насъбралите се хора да ахнат от почуда. Такова нещо не бяха виждали никога. Той се приземи благополучно и се втурна към най-близкия ъгъл. Хората бързо му правеха път, а пазачите, които се спуснаха да го преследват, трудно се промъкваха през тълпата, като непрекъснато ругаеха и заплашваха.