Теди скоро стигна края на площада и потъна в лабиринт от улици. Те бяха криви, разклоняваха се и той често попадаше в задънени. Преследвачите се чуваха съвсем близо зад него. Той с ужас си помисли какво би станало, ако се натъкне на стена без изход, и точно това се случи.
Преследвачите приближаваха. Теди стисна меча, но не се наложи да се сражава. Слабо скръцна и се отвори излющена врата. Тихо го поканиха да влезе. Нямаше време да мисли.
Вратата се затвори, преди преследвачите да разберат къде е потънал.
Хванаха Теди за ръка и в пълна тъмнина го поведоха през тесни коридори и малки стаички, откъдето се носеше миризма на кисело зеле и котки, а някъде наблизо се чу и детски плач.
След това го избутаха на друга улица и жената, която го водеше, извика: „Привет на Харвей! Господ да ви пази!“, и затвори също такава охлузена врата. Теди се понесе напред, като благодареше на съдбата и на Харвей. Но още след първия ъгъл се натъкна на въоръжени хора, обаче това не бяха пазачите на барон Рой. Бяха четирима и водеха някого, загърнат с дълго наметало и качулка. Първият се отдръпна бързо пред излетелия иззад ъгъла пилот.
— Бари! — ужасено простена Теди.
Това бяха хората на Херб Колайти. Бари хвана меча, останалите трима — също. Теди зае отбранителна стойка — краката разкрачени и леко прегънати, мечът във вертикално положение вдясно от тялото, лактите разперени успоредно със земята. Бари презрително изрева:
— Та ти не умееш и да държиш меча!
Те държаха мечовете по европейски — с една ръка пред себе си. Теди владееше само самурайския и неговата техника беше друга. Колко хубаво, че трофейният офицерски меч имаше дълга ръкохватка и можеше да се държи с двете ръце. Ако беше като на Бари или като на пазачите, щеше да му създаде големи неудобства.
Дахомейците нападнаха всички наведнъж. „Идиоти, къде сте тръгнали с примитивната си средновековна техника срещу ветрилообразната защита, блокадата с крака и стринговите атаки…“ — помисли си Теди. Той с лекота отразяваше сипещите се върху него удари.
Бари се оказа по-силен от останалите. Тях Теди за миг ги повали с плоската страна на меча или с ръкохватката и сега те се търкаляха в краката му като фазани след сполучлив залп. А на Бари просто изби меча. Той обречено отпусна ръце. Теди нямаше намерение да го убива, обърна се, за да бяга нататък. Зад гърба му Бари обаче извади кинжал и замахна.
Това беше много елементарен похват. Теди се отдръпна встрани, едновременно избягвайки удара и обръщайки се, перна противника с меча през корема. Бари с проклятие се сгромоляса.
Теди отпусна меча.
— Бог ми е свидетел, че не го исках.
Под краката му потече кръв. Теди изтри лице и се канеше да тича по-нататък, но върху раменете си усети нечии ръце. Той подскочи от изненада.
До него със свалена качулка стоеше принцеса Хирма. Теди най-неприлично се опули срещу нея.
— Ти ме спаси… — тихо каза принцесата.
— Спасих ли те? — недоумяваше пилотът. Той бягаше, като се стараеше да се измъкне от преследването, и не би се бил с никого, дори с Бари, въпреки че го позна, а камо ли пък да се сети да спасява някого.
— Това са дахомейци. Те искаха да ме отвлекат. Ако не беше ти…
Принцесата се притисна към Теди, прегърна го с неприкрито облекчение и главата му се замая. Не беше свикнал да се прегръща с принцеси.
Хирма го погледна в очите.
— Тебе още ли не са те обесили?
Въпросът беше изключително навременен — наблизо се показаха войниците на барон Рой. Теди стисна меча, но този път с едната ръка. С другата хвана принцесата и я притисна до себе си. Тя все още нищо не разбираше. Само след половин минута пилотът беше обкръжен от стотина войници.
— Ей, вие! — изкрещя Теди. — Не ви съветвам да се доближавате, защото иначе от вашата принцеса ще останат само рогца и копитца. — Той се ухили. — А може и това да не остане…
Войниците притихнаха. Напред излезе Остин — Теди отдалеч го позна, — намръщено огледа следите от неотдавнашната схватка. Той също позна Бари.
— Аха, змия дахомейска — изсъска злобно и се обърна към Хирма: — Принцесо, нима той е по-добър фехтовач от вас?
Принцесата отговори с треперещ глас — напълно естествено, щом те държат за гърлото и размахват меч под носа ти, едва ли можеш да мислиш за интонацията си.
— Остин, не аз, а той ги уби. Заповядвам ви да не го докосвате.