Дрейк Вато
Космически залог
За автора
Едно от най-любимите неща в живота на Дрейк Вато е сътворяването на истории. Още като млад, той отделя голямо количество време за прочитане на книги, гледане на филми и играене на видео игри от най-различно естество, които разпалват въображението му. Преживяванията и прозренията, придобити от тези фантастични приключения, оформят значителна част от неговия мироглед и дават тласък на бъдещата му страст да създава свои собствени измислени светове, герои и епични истории, търсещи развръзка.
Когато не е зает с измислянето на поредната сага или решаване на нов проблем, Дрейк Вато обича да разширява и самоусъвършенства своя скромен арсенал от познания и философски разсъждения. Негови хобита са играенето на компютърни и настолни ролеви игри от всякакъв тип, както и дискутирането на всякакви шантави теми като езотерика, трансхуманизъм и дракони. Дрейк също така мечтае един ден да тръгне в странство и да приключенства сред широкия, необятен свят.
„Космически залог“ е неговият дебютен роман.
1
Барът вонеше. Стените излъчваха дихание, пропито с мирис на пот, фалшив алкохол и плесен. Осветлението мъждукаше. Навън нещо плискаше. Дъжд, може би. По-скоро — не. Столовете скърцаха в очакване. Жадни погледи шареха из помещението. Цигари догаряха в пепелници, а чаши глухо тропваха празни върху тезгяха, замествани от бутилки.
Тази вечер масите бяха разчистени. На тяхно място беше ограден неголям квадрат. Захабени въжета опасваха опорните греди. Беше петък. Бойна вечер. Пиячите и останалата утаечна сган седяха скупчени около тепиха. Очите им излъчваха блясък, в който се четеше кръвожадност. Гърла клокочеха със сподавени викове и подмятания.
Прецених внимателно противника си. Беше едър и широкоплещест. Внимателен и пресметлив. Възраст — неопределима. Потта от челото му се стичаше в яркочервената лента, сложена на главата му. Краката и ръцете му бяха кибернетични. Очите — също. Бях го фраснал в зъбите. Метални. Тоя беше цял киборг. Гаден и самоуверен. Анализирах себе си. Видими белези на умора — засега не. Наранявания — устната ми беше цепната, вероятна бъдеща синина в ребрата. Случайни пропуски. Дишах тежко. Трябваше да играя хитро.
Той замахна. Проследих траекторията на удара. Извъртане. Контрирах с ритник. Блок. Слаба болка. Скочих с другия крак и го изритах отново. Главата му се извъртя, но само толкова. По рекстразите. И главата му е тенеке. Той атакува със серия и ми изкара въздуха. Ъперкът. Болка, по-силна. Озовах се до въжетата.
Там играта приключи.
Оттласнах се, преди да се е устремил към мен и направих ключ. Завъртях се и го бутнах към очертанията на ринга. Той се обърна и се засили. Това чаках. Хвърлих се напред и го съборих със саблен удар. Той падна. Аз се изправих светкавично. Ритнах го. Пет пъти. Противникът ми се замая. Уверих се, че е хрисим с два падащи лакътя. Почти не шаваше. Още малко.
Вдигнах замаяния идиот и го бутнах в гредата. Изправих го с лице към ринга. Отдръпнах се в другия край. Засилка. Скок. Две пети право в тъмните му метални зъби.
Звукът отекна из шумния бар. Груб, чупещ шум. Той не мръдна повече.
Тълпата ревна одобрително. Разни предмети и кредити смениха притежателя си. Бяха оскъдни размени.
Приключих с четвъртия опонент. Време беше за наградата. Прекосих бара и се облегнах на плота. Погледнах очаквателно съдържателя. Той ме изгледа равнодушно и рече:
— Честито, Текс. Ето тазседмичния приз. — Ръката му бръкна в средна по размер кутия на лавицата отзад и извади три патрона. Заводски. Не самоделки.
Взех си заслуженото, без да кажа дума. Излязох ей така. Бях потен и гол до кръста, минаваше полунощ, но по тези места отдавна не захладняваше.
Порутени сгради опасваха хоризонта. Тъмните улици между тях поглъщаха нощната светлина. Мрак цареше. Уличните лампи безсилно се бореха срещу него. Под краката ми глухо ръмжаха разни твари от дълбините на канализацията. Потенциално острие дебнеше зад ъгъла. Живеех две пресечки по-нататък.
Блокът беше вакантен. Почти. Освен моя милост, убежище тук споделяха още трима нещастници. Бяха петима, но двама вече не се нуждаят от жилище. Фасадата беше полуразрушена. Липсваха секции от втория етаж. Входна врата нямаше, но поради някаква причина покривът беше покрит с бодлива тел.
Изкачих стълбите до третия етаж. Сградата беше малка, с капацитет около десетина апартамента. Нямаше обаче кой да дойде в тази част на града. Отключих своята врата. Напънах заялия механизъм и влязох у дома. Не беше нещо особено. Празна кухня. Спартанска спалня. Тоалетна без течаща вода. Стандартът на тази планета за средностатистическия оцеляващ. Всъщност дори вървеше към лукс.