Станцията на монорелсата се намираше на върха на укрепена конструкция, свързана с множество конвейери и транспортни рампи. До нея остатък от градската автострада самотно стърчеше на своите бетонни колони, обграден от новопостроени заводи. Два бронетранспортьора стояха неподвижни в основата на станцията. Но щом граволетът приближи, техните оръдия се прицелиха и откриха огън. Синтия промени курса в широка дъга и надвисна над бронираните машини, където те не можеха да стрелят. Марк и Гакар след това ги унищожиха с картечниците си.
— Спусни ни на покрива! — викнах аз в радиото.
Видях Синтия как кимна и граволетът доближи върха на укрепената станция. Там ни чакаха няколко сайкрона и картечни гнезда, но те бяха бързо разчистени от бордовата картечница на Гакар. Граволетът надвисна на два метра над покрива и задържа позиция.
— Скачайте!
— Давай, давай, давай! — провикна се Марк. Един след друг отрядът ни се изсипа върху покрива. Пръв скочи Гакар, от което внезапно олекналия граволет се разклати. Ларл и Риз го последваха с животинска пъргавина. После капитан Топло скочи и се приземи с предно кълбо по-професионално, отколкото очаквах. Накрая Марк, помъкнал тежката си плазмохвъргачка, изчезна от погледа ми. Тръгнах да го последвам.
Изневиделица профуча ракета. С мощен сблъсък тя се заби в единия от „вентилаторите“ на граволета. Горещият въздух ме ослепи, запращайки ме на пода. Ударната вълна отблъсна граволета далеч от покрива.
— ТЕКС!!!
Машината се килна на една страна и изпадна в свредел. Кокпитът пищеше отчаяно със своите аларми. Синтия се беше отпуснала безжизнено върху щурвала. Аз се заборих с центробежната сила, която искаше да ме изхвърли през отворените странични врати. Опитвах се да си поема дъх, но всичко се въртеше твърде бързо. Земята приближаваше. Пред очите ми се появи самотният участък от автострадата. Със сетни сили се държах за предпазните скоби по пода. Пръстите ми стискаха метала. Вцепенението обаче взе връх. Хватката ми отслабна и аз изхвърчах извън граволета. Главата ми се удари в Стойката на бордовата картечница и звезди премрежиха погледа ми.
Това, което мислех, че е моята смърт, се оказа моето спасение. Запремятах се във въздуха. Смътно се измъчих, когато шапката ми отлетя. После се стоварих тежко върху купчина останки, търкаляйки се надолу. Граволетът се вряза в автострадата. Стоманената обшивка пронизително изскърца, а бетонът остро изпука, когато двата обекта влязоха в съприкосновение. Инерцията смачка граволета, превръщайки го в смачкана топка метал, която ожесточено се заби в бетонните колони. От своя страна автострадата се пречупи в средата. За миг тя се закрепи в новото си положение, преди с грохот да се срути изцяло, погребвайки граволета под тонове отломки, асфалт и арматура.
Аз се изтъркалях до основата на поелата ме купчина, където след още две превъртания същата унищожителна инерция най-сетне ме изостави. Лежах напълно дезориентиран и пребит. Не бях сигурен дали имах счупени кости или разкъсвания, но със сигурност разполагах с безброй натъртени, ожулени и навехнати места. Някак си далечно осъзнавах, че се намирам сред вражеска територия, приятелите ми бяха далеч, оръжията ми бяха в недостиг, а животът ми беше в опасност дори без чужда намеса. Мъчех се да остана в съзнание и да не се отпускам върху грубата, песъчлива земя. Насилих се да отворя очи. Повдигнах глава едва-едва и се взрях пред себе си.
Това, което видях, накара дъха ми да секне.
Десетина метра по-нататък, Ревера захвърли вече ненужния ракетомет, докато Сакото безизразно ме наблюдаваше изпод шапката си. Двамата бяха все така облечени в захабени сака, носещи филцови шапки и като изключим ракетомета, невъоръжени. Дори не им бяха останали белези от побоя, който им нанесох. Устните на Сакото се свиха в пестеливо, но непонятно изражение и той процеди провлачено:
— Кърк, исках да те информирам, че се налага да те премахнем. Казвам го от колегиална учтивост. Нищо лично, просто бизнес.
Аз намерих сили да изхъхря:
— Защо… защо не ме убихте първия път?
— Тогава условията бяха други. Сега обаче нещата се промениха. Жалко. След грешката ни в онази съборетина се научихме да те уважаваме.
— За кого работите?
— Преди, за който плащаше най-много. Сега, работим за свободата и необременеността, които ни дават в този окован свят.
— Много поетично — казах аз и се закашлях от порива на вятъра.
Сакото леко сви рамене.
— Както казах, нищо лично. Всеки си има професия.
Стиснал зъби до счупване, аз най-сетне успях да се изправя, клатейки се като пияница.