Ревера повтори процедурата. Глава, ръка, крак, рамо, той ме изправяше и ме удряше с всяка възможна част на тялото си. Бронята ме пазеше жив, но само едва. Усещах как кръв тече от устата ми, от веждата ми, от ръката, от слепоочието, където го бях порязал от поредното падане. Ревера беше напълно обезумял и дори не се интересуваше труп или все още жив човек млатеше. Риташе ме, хвърляше ме, крещеше нещо неразбираемо и размяташе бясно и безцелно крайници, които насочваше към мен и всичко около мен. Вдигна ме за пореден път и ме хвърли. Аз не усетих сблъсъка с грубата земя. Всеки миг щях да загубя съзнание. И да умра.
Някакъв хромиран блясък присветна невъзмутимо до мен.
Револверът.
Шанс.
Спечелих, защото Ревера беше спрял да се бие.
Увлечен в яростта си, той се приближи твърде бързо. Вдигнах револвера. Ревера се нахвърли отгоре ми и двамата се заборихме за оръжието. Аз и той се озовахме лице в лице, револверът стърчащ между нас с дулото нагоре. Натиснах с цялата си сила, но със замъглено зрение виждах как Ревера бавно накланяше револвера към брадичката ми. Изражението му беше изпълнено с див триумф. Той дръпна ударника и механизмът щракна зловещо.
Това чаках.
Полуневиждащ, аз подадох команда и кибер-окото ми пусна своя изненадващ лазерен лъч. Ревера извика сепнато и хватката му около оръжието изчезна. Аз отместих дулото на револвера от брадичката си и го насочих в противоположната посока. Право към лицето на Ревера.
Отекна оглушителен изстрел.
Откатът изтръгна револвера от ръката ми. Аз изстенах от агонията, която извираше от навехнатата ми китка. Бавно се извъртях настрани и обърнах гръб на безжизнения Ревера.
Не загубих съзнание. Бях преминал някаква граница, отвъд която не ме чакаше нито покой, нито забрава. Лежах отпуснат и безчувствен. Тънък слой от смъртно изтощение и изпепеляващо страдание беше единственото, което достигаше сетивата ми. Кибер-окото ми беше изключило, а органичното беше толкова притворено, че не можех да кажа ден ли е, или нощ. Времето минаваше, а аз лежах. Не правех нищо. Не мърдах. Не дишах. Лежах и мислех, че смъртта ми ще дойде още докато съм в съзнание. Някакъв малък, но значим детайл се прокрадна в ума ми. Не можех да умра. Но защо? Бавно, като безкраен поток, моите разсъждения преровиха изпотрошения архив на моята мисъл, в търсене на отговора. И после се сетих.
Шапката ми.
Едно по едно, моите сетива започнаха да се завръщат. С тях дойде и океанът от болка. След него мускулите ми оживяха и отново се подчиниха на командите ми. Дробовете ми предпазливо се напълниха с въздух, а после неистово учестиха ритъма си. Гърлото ми се възползва от предоставената възможност и се разбунтува със собствени гласови изпълнения. Краката ми се съгласуваха с ръцете и заедно внимателно издигнаха тялото. Вертикалата и хоризонталата заеха нови позиции и окото ми щателно прецени пространството. Когато огледът не го задоволи, то заповяда на краката да променят позицията си и те безропотно, макар мъчно, се подчиниха. След неколкократно повтаряне на процедурата, най-после я забелязах. Предпазливо се наведох и я взех. Нежно я изтупах с окървавените си ръце и с блажено удоволствие я сложих върху главата си. Автентично изработената, широкопола федора. Моята гордост, определяща моята същност.
Не се смейте. Тази шапка буквално ме спаси от смъртта. Портите на ада ще ги прекрача единствено с нея.
Необходимата цел бе изпълнена. След кратка диагностика, тялото ми прецени, че е стигнало твърде далеч във възстановяването си, за да си прави труда да умре и предаде централното управление на размътения ми разсъдък. Изненадан и неочакващ толкова скоро повторна чест, на споменатия разсъдък му отне известно време да спре да мисли за себе си в трето лице. Мина още време и започна изобщо да мисли конструктивно. Накрая, успях да си спомня всичко, по рекстразите.
Времето изтичаше.
Мога съвсем отговорно да заявя, че в този момент разбирах какво чувстват осакатените. Едната ми ръка висеше неподвижна и изтръпнала. Другата кървеше. Кибер-окото ми не работеше, а с органичното виждах едва-едва. Краката ми се тътреха и имаше реална опасност да падна, ако опитам да тичам. Виеше ми се свят и дишането ми беше учестено и неприятно плитко.