Въпреки положението, трябваше да побързам. До ушите ми достигнаха гърмежи и изстрели, идващи от станцията на монорелсата. Значи не съм бил… умирал дълго време. Облякох шлифера си. Взех револвера. Хвърлих по един поглед към заколения Сакото и обезобразения Ревера. Поредното хвърлено срещу ми препятствие, което бях преодолял. Замалко обаче да платя сметката за аматьорския си героизъм. Стиснах зъби и се отправих максимално бързо към монорелсата.
Дори в моето окаяно състояние, пристигането не отне дълго време. Входът представляваше пропускателен пункт, зад който започваше дълга рампа, водеща нагоре по укрепеното скеле към самата станция. Останките от бронетранспортьорите димяха неподвижно. Нямаше оцелели. Пробвах входната врата. Заключена. Стиснах здраво револвера и стрелях. Откатът почти ме събори, но след два изстрела разбих ключалката. Тръгнах нагоре по рампата. Тя се виеше около скелето, обградена от външната страна с висока стена, която не позволяваше нападение отдолу или околните сгради. На всеки кръгъл оборот имаше отбранителни площадки, но всичките бяха пусти. Толкова по-добре. Изглежда всички пазачи бяха привикани горе да се сражават с нашия рейд-отряд.
След три оборота стигнах горе. Стрелбата, която продължаваше на равни интервали, секна. Изпитах лошо предчувствие. Долепих се до двукрилата врата, която водеше до самата станция. Студена пот изби по челото ми. В престрелка нямах никакъв шанс. Изобщо в сражение нямах шанс. Дори да побързах, едва ли щях да измъкна приятелите си от положението, в което биха могли да са изпаднали. А ако вече бяха мъртви? Какво можех да направя тогава? Глупости, стига съм рисувал фатални сцени. И все пак. Ами ако наистина бях сам? Нямаше значение. Връщане назад нямаше. Нека поне да загина като герой.
Вратата внезапно се отвори. Аз затаих дъх. Вдигнах пистолета до главата си, скривайки максимално профила си. Изчаках врагът да се подаде. В мига, в който фигурата изникна в полезрението ми, аз рязко замахнах, нанасяйки изненадващ удар. Движението ми обаче бе забелязано в последния момент. Усетих болезнено парирането на удара, после ноктеста длан ме сграбчи. Явно имах кофти рефлекси. Озовах се на пода на рампата и всичко около мен звънеше. Чух ужасено ахване.
— Велики космосе! Текс!!! — каза Риз и се наведе да ми помогне. — Ти си жив!
„Не за дълго“, исках да кажа, но единствено измъмрих нещо неразбираемо.
— Помислих те за окупатор… Велики космосе, ти кървиш!
— Рампата чиста ли е? — долетя гласът на Ларл. — Риз?
— Текс е тук! Ела бързо!
— Той е жив!? — изръмжа найтът изненадано.
— Да, ела да ми помогнеш. Побързай!
Чух приближаващи се стъпки. Усетих как мускулестите лапи на Ларл подхващат рамото ми. Той и Риз ме изправиха и внесоха вътре. Интериорът приличаше на типична монорелсова станция отпреди Войната. Чакалня, гише, информационни панели, минималистичен декор, пейки, перон. Единствените разлики бяха двувековната корозия, пристроените товарни рампи и труповете. Окупатори. Хора, не сайкрони. Носеха масивни енергоброни, които превръщаха обикновения пехотинец в самоходен танк. Охранителите на монорелсата бяха едва дузина, като изключим сайкроните на покрива. Нямам представа колко време се бяха сражавали Ларл, Риз и компания с тях, но съдейки по изтощените им движения, бяха преживели напрегната битка. Бронята на Ларл беше очукана и изцапана с кръв. Муцуната на Риз беше разсечена от дълбок прорез. А аз си мислех, че ми е спукана работата. Ха.
Риз и Ларл ме положиха на една от пейките. Металът беше студен и неудобен, но въпреки това аз почти заспах от умора. Напрежението ме беше напуснало и сега бях като парцал, неспособен даже да мръдна.
Марк изникна в полезрението ми, лицето му едновременно притеснено и облекчено:
— Текс, човече, ти си жив! Кълна се в Космоса, ако преживееш още една катастрофа, ще те обявя за неуязвим!
Не беше смешно.
Капитан Топло се появи и извади военна аптечка, натъпкана догоре за мисията ни. Гакар, мрачен, но невредим, ме погледна и ми кимна. После се оттегли. Капитан Топло и Марк свалиха бронята ми с помощта на Ларл. После ученият ме превърза и намаза раните ми с разни гелове и други полеви медикаменти. Извади от аптечката флакон като този, който аз бях имал. Накара ме да захапя мундщука и ми даде една доза. За секунда нищо не се случи, но след малко почувствах как част от болката изчезна. На нейно място се появи достатъчно сила, за да се изправя.
Така и направих.