Нищо не се случи.
Аз повдигнах вежди учудено. Не можех да видя лицата на окупаторите, но те завъртяха объркано глави. Най-предните бойци пристъпиха колебливо напред. Съдейки по тяхната реакция, те виждаха единствено една кабина. Празна кабина.
Те не ни виждаха. Изумително.
Гакар вдигна огромните си лапи, сякаш да възпре окупаторите. От гърлото му се изтръгна тихо ръмжене и драксатът направи крачка напред. Изведнъж окупаторите направиха несигурна крачка назад. Гакар направи нова крачка и излезе от кабината, докато бойците отстъпиха назад машинално.
— Да вървим — изсъска Гакар. — Не докосвайте нищо.
Аз и останалите внимателно се изнизахме покрай него и се запътихме към изхода. Гакар бързо ни последва. Окупаторите сякаш говореха, но звук не излизаше от тях. Стъпките на тежките им екзоскелети бяха напълно безшумни. Минахме през голяма, плъзгаща се двойна врата, която не разбрах сама ли се отвори, или по някакъв начин Гакар я отвори със силата на… мисълта си? Какво умение притежаваше енигматичният драксат, с което успяваше да манипулира околната среда? Дали беше същата сила, която владееше дразавърът в тунелите на Каналджийския сектор, но на по-фино ниво? Бях чувал слухове за импланти, които могат да стимулират мозъчния потенциал до степен на пиро- или телекинеза, но бяха ли тези слухове истина? Или беше ултранапреднал имплант за генериране на невидимо поле? Но тогава как действаше и върху нас? Може би Гакар притежаваше някаква неизвестна способност, присъща на расата му, а може би само на него? Нещата бяха станали твърде заплетени за мен, за да се замислям по-сериозно над тях. Пък и нямаше значение. Дните ми бяха преброени. Щях да освободя колонията и да намеря планетарния звездолет.
След това имах само една-единствена цел: да разбера кой ми отне Лидия.
А после да отмъстя.
Отвъд станцията, аз най-после видях Северния сектор отблизо. Приличаше на развита колония отпреди Войната. Високи, практични сгради в симетрично разположение. Прави, поддържани и здрави улици, равномерно обсипани с лампи. Стоманени панели и стъклени стени, с прост и изчистен дизайн. Доминиращи бели и сиви цветове, комбинирани със заоблени форми. Глайдери, малки и подвижни, бяха паркирани пред сградите. Беше красиво. Не защото бе заложена някаква особена естетичност. Но този своеобразен технологичен пейзаж бе първата гледка на света такъв, какъвто го помнех отпреди двеста години. Горд. Проспериращ. Гледащ към звездите.
Улиците бяха празни. Нямаше никой, нито сайкрони, нито дори лунорди. Цареше тишина. Марк озадачено вметна:
— Очаквах повечко тупурдия наоколо. Да’е не чувам нищо. Тия да немат нек’во заглушително поле?
— Не — отвърна Гакар. — Звукът е около нас, но не ни достига, защото така по-лесно поддържам илюзията. В момента ехтят сирени, експлозии и интензивна стрелба.
— А, добре — несигурно промълви арсеналистът.
Ние се затичахме из улиците на Северния сектор. При по-внимателно вглеждане се забелязваше, че секторът прилича повече на военизиран бизнес парк, отколкото на високотехнологична жилищна зона. Казарми и складове присъстваха редом с извисяващите се стъклени блокове, площади и плацове бяха пръснати наоколо, с наредени по тях бронетранспортьори и друга техника. На няколко пъти покрай нас минаваха взводове от тежковъоръжени окупатори и сайкрони, но не реагираха. Сякаш изобщо ни нямаше.
Оказа се, че да намерим поставените си цели изобщо нямаше да е лесно. Секторът бе по-голям, отколкото предполагах. Неочаквано Гакар се обади:
— Не мога… да поддържам още дълго толкова голямо поле. Да влезем там.
Ние бързо се вмъкнахме в една от казармите. Постройката имаше стабилен и обемист вид, изглежда изпълнявайки двойната функция и на укрепление. Казармата беше празна. Едно от помещенията бе отделено за оръжейна, която като по чудо се оказа с пълен запас. Дали Гакар ни набута тук случайно или нарочно, не знаех.
Драксатът се отпусна върху масивния долен ръб на стоманената стена. Това ме притесни. Откакто го бях видял, Гакар никога не беше сядал, освен, за да се храни. Нито пък беше дишал учестено извън битка. Някакъв покров сякаш се смъкна от нас и фонът тутакси се изпълни с шумовете на мащабна битка, придружени от мощни сирени. Гакар вдигна поглед и рече:
— Трябва да се разделим. Знам, че е неразумно, но мога да се справя много по-лесно, ако имам по-малко спътници.
— Какво предлагаш? — попитах аз, скръствайки ръце.