— Аз ще намеря компютъра. Вие ще саботирате космодрума и комуникационните предаватели.
Капитан Топло внезапно се обади:
— Аз ще отида с Гакар. Налага се. Такова е… бъдещето — ученият беше стиснал ръката си в юмрук и свъсил веждите си от някакво невидимо усилие. — Освен това, нямаме време за губене! Аз… трябва да предупредя! Няма време!
Какво, по рекстразите?…
Гакар се вгледа изпитателно в капитан Топло. После каза:
— Добре. Ела. — Драксатът се обърна към мен: — Ще се срещнем на това място след… час.
— Така да бъде — кимнах аз. — Но ако някой закъснее, другият няма да го чака. Твърде опасно е. Ще се спасяваме поединично.
— Разбрано — отговори Гакар. Той се надигна и двамата с капитан Топло излязоха. Преди това ученият ни остави аптечката, която само щеше да му тежи.
— К’во, по рекстразите, беше т’ва? — възкликна Марк.
— Не знам — отговори Ларл равнодушно.
— Той каза, че няма време — рече Риз. — Текс, ти знаеш ли нещо?
— Нямам представа — отвърнах аз. — Но явно капитан Топло наистина се нуждае от този компютър по някаква причина.
Аз се облегнах уморено на стената.
— Вие вървете без мен. В това състояние не мисля, че мога да се промъквам наоколо.
— Да се промъкваме? Ти шегуваш ли се? — изсумтя Ларл. — Погледни наоколо.
Оръжейната бе пълна с оръжия. И екзоскелети.
Екзоскелети. А, да. Мозъкът ми явно все още беше размътен.
Марк възкликна:
— Супер! Винаги съм искал да навлека такваз броня.
— За тях обаче малко трудно ще се намери — посочих аз Риз и Ларл.
Найтът и дразавърката се спогледаха. Техните муцуни нямаше да се поберат в човешки шлемове. Тежестта на телата им падаше върху пръстите, заради което стъпалата им бяха с повдигнати пети, изключващи ползването и на обикно… ъмм, човешки ботуши. За опашките им изобщо да не говоря. Риз, вечна оптимистка, когато става дума за техника, успокояващо се усмихна:
— Все нещо ще се намери.
Заехме се да търсим това „нещо“. Бързо преровихме оръжейната, търсейки подходящи брони или екзоскелети. Такива нямаше. Колонията не беше много популярна дестинация за пришълци преди Войната и нямаше да се учудя, ако само малцина от тях бяха преминали на страната на окупаторите. Вероятно след това са отмрели, защото не е имало с кого да се размножават.
Оказа се, че сме си правили труда на вятъра, в крайна сметка.
Изненадаха ни.
В казармата внезапно се материализираха десетина окупатори с камуфлажни брони. Носеха леко оръжие и ни нападнаха с мълниеносна бързина. Марк, Риз и Ларл, които бяха по-навътре в оръжейната, имаха минимално време за реакция. Усетих как някой ме приближи отзад, обаче не се опитах да се извърна. Лек удар по главата ми бе достатъчен да ме извади от строя, затова нямаше смисъл да се съпротивлявам.
А силата, с която нечий приклад се стовари върху тила ми, моментално прекъсна връзката ми със света.
21
Наоколо имаше само непрогледен мрак. Това ли бе чувството да си мъртъв? Изглежда задгробният живот бе твърде прехвален. Нищо. Не виждах. Не чувах. Не усещах. Не разбирах. Абсолютно нищо. Така ли щях да прекарам остатъка от вечността? Ама че финал.
От дълбините изплува смътно познат силует. Имаше авторитетна осанка, обаче същевременно изглеждаше някак си пречупен. Не различавах чертите или формата, но нещо ми подсказваше, че фигурата е той, и че го познавам. Думите му дойдоха неочаквано и се разляха в мрака:
— Ще го намериш.
Той изчезна отново.
После чернотата се оттегли.
Разбрах, че съм бил убоден, едва след като извадиха иглата. Беше дебела и дълга. Вероятно някакъв полеви инжектор за вливане на медикаменти. Може би стимпак. Сигналът на болката бе твърде ясен, което означаваше, че каквото и да са ми дали, явно е закърпило достатъчно щети вътре в мен, че да ме щипе от някаква си игла. Кибер-окото ми бе все така изключено. С нежелание отворих органичното и се взрях пред себе си.
За да видя Вал Симънс.
Беше все така дребен и плешив, както го помнех. Но в стойката му нямаше и следа от несигурност. Поведението му излъчваше единствено студена увереност. Очилата му блестяха в полумрака, подчертавайки сериозното му изражение. Носеше костюм, но този път напълно изчистен и безупречен. Той по никакъв начин не приличаше на посивелия, леко строг индивид, който преди цяла вечност ми бе възложил наглед простата задача да издиря един компютър.
Но спор нямаше. Вал Симънс стоеше пред мен.
А аз си мислех, че беше умрял.
— Текс Кърк, от плът и кръв. Най-после се срещаме — каза Симънс доволно.
Аз го изгледах намръщен и замислен.