— Продължавай — процедих аз и неохотно седнах отново.
— Както казвах — рече Симънс, — Досел се беше превърнал в потенциална заплаха и аз нямах избор, освен да го елиминирам. Планът обаче се обърка. Досел и част от екипажа му оцеляха. Те убедиха местното население да направи засада на конвоя, който беше изпратен за личния компютър на Досел. Но не успяха да пленят Досел. По този начин той и компютърът се превърнаха едновременно в слабости, от които Изгубените можеха да се възползват. Не можех да се погрижа едновременно и за двете. Затова, против волята ми, се наложи да включа вас като решаващ фактор. Беше огромен риск. Но на никой друг не можех да се доверя. Докато аз се занимавах с Досел, вие трябваше да намерите компютъра. Така вие, адмирале, бяхте изкаран на светлина и вашата истинска личност стана достояние на врага. Затова те се опитаха да ви убият.
— Но защо? Нямаше ли убийството ми да им попречи да намерят звездолета?
— Донякъде. Те вече бяха по следите на систематизатор Досел, пък и знаеха, че е въпрос на време планетарният звездолет да се появи отново в мрежата на пространство-времето, а тогава на тях нямаше да им бъде нужно да разполагат нито с вас, нито с Досел или записките му. Страхуваха се обаче, че вашето знание щеше да ни позволи ние първи да стигнем до него.
— Как точно?
— Изгубените биха могли да намерят звездолета без никаква помощ, но това въпреки всичко ще им отнеме повече време, отколкото ако знаеха точните координати. Вие, адмирале, като първоизточник, разполагате с тях. А ние разполагаме с вас. Сега разбрахте ли?
— Разбрах. Но ако са искали мен, защо тогава убиха дипломат Уинстън, агент Картър и Първия оръжеен майстор? Защо просто не гръмнаха мен? Поне няколко пъти имаха идеална възможност.
Симънс се намръщи и замълча за момент.
— Дипломатът загина от чужда ръка — започна той, — но убийствата на членовете на експедицията бяха извършени по мое нареждане.
Мислите ми замръзнаха за миг. Аз рязко се изправих и изгледах свирепо Симънс.
— Защо го направи? — изрекох с хладен и опасно спокоен глас.
— Защото следвах заповеди — отвърна Симънс студено. Той преплете пръсти. — Тази колония не бива да получава свободата си. Не сега. Това ще попречи на развоя на събитията.
— Какви събития!!! — изкрещях аз. — Ти каза, че си на наша страна! Защо тогава убиваш единствените хора, които щяха да дадат реален шанс на Съпротивата!? Защо погребваш плановете за истинско освободително движение, когато има възможност за такова?
— Моментът не е настъпил — сряза ме Симънс. — Галактиката все още не е готова да се освободи.
— Кой го казва!
— Моите учители. Господарите ми. Изгубените.
— Откъде те знаят какво е готово и за кога!
— Те имат хилядолетен опит, адмирале — строго ме погледна Симънс. — Притежават разбиране за нещата, което вие дори не можете да си представите. За тях няколко столетия са само етап от развитието на Вселената. Те могат много по-добре да предвидят последствията от дадено действие в бъдещото, отколкото всеки от нас. И щом те казват, че моментът не е настъпил, значи не е!
В продължение на минута аз и Симънс не откъсвахме поглед един от друг. Накрая, аз неохотно се отпуснах обратно на креслото, с мрачно изражение на лицето. Още смърт… Още погубени съдби… Но за това не бях виновен аз. Други бяха решили да се разпореждат със света на галактическо ниво.
Но нима можех да отрека, че съм виновен? Аз… бях погубил сто хиляди живота в друга Вселена. И още много в тази. Заради собствените си решения. Заради моите лични интереси и защото смятах, че знам кое е „правилно“.
Нима имах правото да осъждам същите постъпки, които аз бях извършил?
— Повярвайте ми, адмирале — каза меко Симънс. — Нашите интереси са в полза на добруването на цяла Стелария и всички галактири. Ние се борим против Изгубените, които властват над нас. Но те са по-могъщи. Ако искаме да победим, трябва внимателно да планираме ходовете си. Решението не е нито мое, нито ваше. Единственото, което можем да направим, е да дадем най-доброто от себе си.
— Какво искате от мен? — рекох аз през стиснати зъби.
Симънс за пореден път ме изгледа над очилата си.
— Да намерите планетарния звездолет. Нещата вървят към своя край. — Той огледа стаята. — Аз вече ще ви помагам активно. Статусът ми на шпионин предстои да бъде разкрит.
В този момент един от хората на Симънс влезе в помещението и доложи:
— Сър, не успяхме да установим контакт. Последните им известни координати са тези. — Той подаде един лист.
Симънс прочете листа и се изправи.
— Време е да вървим, адмирале, и то бързо.