— Защо? Нали бунтът така или иначе ще бъде разбит? — навъсих се аз.
— Бунтът да, но надпреварата продължава. Още повече че вашите приятели са в опасност — Симънс кимна на пазачите, посочвайки ни: — Дайте им оръжия. Известете останалите, че тръгваме.
— Капитан Топло и Гакар са в опасност? — рекох аз с тревога в гласа.
— Да — отвърна Симънс. — Нямах възможност да стигна до тях, преди да ги заловят. Трябва да побързаме, ако искате да ги спасите, адмирале.
— Но защо не каза по-рано! — изръмжах аз.
— Защото първо трябваше да се погрижа за вас, адмирале. Вие сте върхов приоритет — рече Симънс, гледайки ме право в очите.
Трополене и раздвижване се чуха отвъд стаята. Вратата се отвори. На прага стоеше едър, широкоплещест мъж с червена лента на главата. Мъкнеше оръжия колкото за малка армия. Като ме видя, той се ухили. Металните му зъби блеснаха.
— Ти! — изръмжах аз. — Кой, по рекстразите, най-сетне си ти?
— Забавачката — изсмя се той. — Кантос Вилек, на вашите услуги, адмирале. Бях назначен за ваш телохранител.
Аз изсумтях сърдито.
— Ето ви ги ютиите обратно — подаде екипировката ни Кантос. Марк грабна плазмохвъргачката, Ларл зареди автоматичната си двуцевка, а Риз се въоръжи с чифт лъчеви пистолети.
— Голям телохранител си, няма що — рекох му аз. — Последните години почти непрестанно бях на косъм от смъртта.
— И без моята намеса наистина нямаше да сте жив, адмирале.
Аз се навъсих още повече.
— Ако задачата ти е била да ме пазиш, защо се би срещу мен в бара? — скептично погледнах нахакания киборг.
— От години ви наблюдавах, адмирале. Вашето майсторство в битките ме впечатляваше. Простете, но не можах да устоя на изкушението да се изправя срещу вас в двубой. Исках да видя дали няма да ви позапъхтя, предвид годините ви — намигна Кантос.
— Ха, мечтай си, тенеке. Отупвал съм далеч по-добри от теб.
— Само защото не исках да ви нараня, адмирале — не ми остана длъжен той.
Аз го посочих.
— А защо така яко дрънчиш на метал? Да не си някакъв киборг?
— Тцъ, тцъ, аз съм автентичен андроид — театрално рече Кантос.
Все още осмислях чутото, когато Симънс се обади:
— Адмирале, побързайте моля. — Той прибра комуникатора, по който говореше.
Аз зарязах приказките. Кимнах на останалите и ние излязохме от стаята.
Тя наистина се оказа част от бункер. Или по-скоро подземно ниво на някоя от сградите. В общото помещение чакаше групата окупатори с камуфлажни брони, която ни беше пленила. Симънс махна в тяхна посока и нареди:
— Искам авангард. Разчистете ни пътя, но не влизайте в сражение с адепта. Той е екстремно опасен. Докладвайте за ситуацията, но чакайте заповедите ми.
— Да, сър — обади се един от тях, вероятно водачът и командосите потеглиха.
Симънс се обърна към мен:
— Физическото ви състояние достатъчно стабилно ли е, адмирале?
— Чувствам се пребит и изтощен, но ще се справя. Вие, банда, как се държите?
— Като цяло добре — размърда се Риз.
— Ще оцелея — промърмори Ларл.
— Аз също — добави Марк.
— Супер, защото на мен щурмовете ми дойдоха в повече — рекох аз. — Симънс, случайно да ти се намира био-батерия за окулярни импланти?
Той помисли за момент и погледна Кантос. Андроидът кой знае откъде извади една батерия и ми я подаде.
— Благодаря — взех я от него и я смених с изхабената в кибер-окото ми. То стартира процедурната си диагностика, след което заработи и аз отново виждах нормално. Тоест, виждах така, както бях свикнал последните два века.
— Да тръгваме — казах на Симънс.
Той поведе пазачите, носещи бойни брони и тежки лазерни автомати. Ние напуснахме подземието. Озовахме се в дълъг сервизен коридор. Кабели и тръби пробягваха по стените. Движехме се с енергично темпо, но без да тичаме. Пътьом аз се обърнах към Симънс и го попитах:
— Спомена някакъв адепт? Какво е това?
— Формалното наименование на такива като мен — рече Симънс. — Повечето не знаят, нито подозират за съществуването на Изгубените, адмирале. Много работят за тях, но не знаят истинската им същност. Тези, които са просветени по въпроса, ги наричат адепти. Причината е… семантична, но друг фактор е, че адептите често са и ученици на господарите си, обучаващи се в изкуството на Изгубените умения.
— А ти…?
— Не — тръсна глава той. — Аз съм обикновен. Доколкото това е възможно във всеки случай.
— И каква е задачата на адептите?
— Както вече бях казал, ние сме агенти. Изпълняваме задачи, които нашите господари и учители не могат да поемат. Подозирам, че Изгубените са изключително малко на брой. Но това е само моя теория. Факт е, че ние биваме изпращани навсякъде като първа и обикновено единствена мярка.