— Значи… този адепт е тук заради мен? Да ме елиминира?
— Да. Той е последният, от шестимата, които бяха пратени.
— Шестима!?
— Да, адмирале — погледна ме сериозно Симънс. — Срещу вас бяха изпратени общо шестима адепти, които трябваше да попречат на вашия успех.
Аз се замислих. Не е като да бях застрелял само петима в последно време. Болка внезапно ме прониза.
— Лидия…
— Да, стела Лидия Арама беше една от тях. — Съжаление се прокрадна в гласа на Симънс. — Тя не знаеше истинската ви самоличност. Едва след заповедта за вашата елиминация разбра кой сте. Тя също така уби дипломат Доналд Уинстън, в първия си опит да ви отстрани, но тогава вие се измъкнахте. Адепт Арама е била ваш враг от самото начало. Моите съболезнования, адмирале.
— Но как е възможно? Аз бях… бях близък с нея и отпреди Войната.
— Случайност. Вероятно тя наистина ви е обичала. Връзката ви беше ли накъсана?
Аз кимнах вяло.
— Разбираемо. Адепт Арама беше една от най-добрите куртизанки на врага и експерт в дипломатическия шпионаж. Доколкото знам, от нейните услуги не е имало голяма нужда след Войната, затова тя е останала тук. При вас.
— Сред останалите бяха още адепти Натаниел и Вирх Окар — продължи Симънс. — Тяхната специализация беше в естествения подход, не включващ огнестрелни оръжия. Често използвани за разузнаване и саботаж.
Сакото и Ревера, помислих си аз. Те почти ми видяха сметката с техния „естествен“ подход. И ме бяха изненадали два пъти.
— Останалите да не би случайно да са дразавър и рекстраз? — попитах аз.
Симънс кимна.
— Адепти Шарак и Зроназ. Използвани като груба сила за специални операции. Предпочитат откритата конфронтация.
— И кой е шестият? — повдигнах вежди аз.
Комуникаторът на Симънс се обади.
— Сър, достъпната кула е свободна. Имаме възможен заход към целта. Край.
Симънс вдигна комуникатора и напрегнато каза:
— Отряд, не нападайте целта. Повтарям, не нападайте. На всяка цена останете незабелязани.
— Разбрано, сър. Уведомявам, че целите са в критична опасност. Необходими са мерки до приблизително 600 секунди. Край.
— Трябва да побързаме — рече Симънс и ускори крачка.
Бойците на Симънс и ние преминахме в лек бяг. Сервизният тунел пресичаше кръстовища и аварийни помещения на няколко пъти. Накрая той свърши в просторна генераторна зала. Тихо, монотонно жужене изпълни слуха ми. Симънс, сложил бронежилетка върху костюма в движение, погледна някакъв датчик на ръката си и се насочи към един от изходите. Ние го последвахме. Изкачихме се на приземния етаж и се озовахме в безличен и слабо декориран атриум на една от високите сгради. Стените и подът тук също бяха от метал. Всичко беше ослепително бяло. В сравнение с генераторната зала, атриумът изглеждаше огромен. Предната част бе осеяна с тераси и стълбища, в компанията на солидно количество опорни колони. Така изградено, преддверието изглеждаше претрупано, но от стратегическа гледна точка щеше веднага да се превърне в позиция за отбрана, в случай на престрелка. Задният край на атриума, от друга страна, разполагаше с три асансьора и две аварийни стълбища, пред които се намираше контролен пункт с монтирани автоматични картечници. Нямаше никой. Навън вече не виеха сирени, а звуците на битките бяха затихващи и силно приглушени от дебелите стъклени панели. Докато прекосявахме атриума, Симънс отново включи комуникатора:
— Локация!
Комуникаторът изпиука в отговор:
— Цел едно се намира в северната над-кула, между етажи 7 и 9. Цел две е в западната над-кула, местоположение — етаж 15.
— Разбрано. Стойте на място и чакайте заповедта ми.
— Да, сър.
Един от асансьорите пристигна, повикан от придружаващите ни бойци. Ние всички се побрахме вътре без проблем. Явно беше предвиден за персонал с екзоскелети и енергоброни. Симънс набра комбинация на кодовия панел и получи достъп до таблото на асансьора. Той натисна бутона за последния етаж и машината се устреми нагоре. Пристигайки на етажа, ние отново се озовахме в друг атриум, подобен на този на приземния етаж. Но за разлика от първия, атриумът тук горе беше с четири идентични страни, всяка терасирана и водеща до собствена редица от асансьори и стълбища. Отвъд тях, през стъклените панели се разкриваше гледката на четири отделни сгради, почиващи върху гигантски подпори и свързани с основното ядро, където се намирахме ние. Над-кулите. Слънцето грееше с умерена мекота през остъклените стени и аз разбрах, че тук също работи климатик. Освежаващо.
Симънс се насочи към северната редица асансьори. Аз се пресегнах и го спрях: