— Какво още искаш? — попита тя. Дрехите ѝ бяха по-предизвикателни, отколкото хавлиената кърпа, и ми отне секунда да схвана въпроса в какъв контекстуален смисъл попадаше.
— Занимаваш ли се все още с плъзгане? — „Плъзгане“ беше жаргон за атакуване на дадена информационна система чрез серия от бързи превключвания на трансмисии. Използваше се за незабелязано шпиониране, но беше много трудно да се осигури смислен поток от данни.
— Всеки ден. Иначе ще умра от скука — отговори Риз.
— Тогава искам да разбереш каквото можеш за човек на име Вал Симънс.
— За какво ти е?
Замислих се, преди да отговоря. Не знам защо, но реших, че няма защо да крия истината.
— Той ми е поръчителят, но не го познавам. Не съм го виждал преди, нито съм чувал за него. Обаче подозирам, че води някаква игра на много високо ниво. Носеше два чифта очила, по рекстразите.
— Странен… навик.
— Затова искам да го проучиш. Ако се окаже от Северния сектор, загазил съм го.
— Добре — каза Риз, — имаме сделка. Носиш компа, аз вадя досието на тоя Симънс, копирам данните и ти преставаш да ме тормозиш поне седмица.
— Дадено.
Обърнах се и понечих да изляза. Риз ме спря.
— Текс… ти някога замислял ли си се за мен?
— В какъв смисъл?
— Мислил ли си за мен извън… сътрудничеството ни? — произнесе Риз с леко запъване. Гледаше ме напрегнато, очаквайки нещо.
О, не.
— Риз — рекох колкото се може по-внимателно, — започни да излизаш по-често. И гледай да е през деня.
Излязох бързо, без да дам възможност за отговор или реакция.
Слизането беше по-прост процес от качването. Над прозореца имаше въже на пружинена макара. Щом се спуснах на перваза и освободих въжето, то се върна обратно. Хитро. Мъчиш се, за да се качиш; слизаш ли, уреден си.
Опитах се да не разсъждавам твърде много над нескопосания опит на Риз да флиртува. Беше млада, хормоните сигурно все още я командваха. Не я отклоних, защото съм светец. Допреди петдесет години щях да се възползвам без капка свян. Но и аз като всички останали рано или късно се пренасищам. Сменям приоритети. Остарявам. Губя способност. Такива неща. Всъщност по-голямата част от моя живот вече бе минала на автопилот. Стрелях по „лошите“ и се гонех по улиците, защото беше необходимо, не защото ми харесваше или имах избор. А там, където имах избор, просто нямах интерес. За нищо. Затова чаках. Чаках… логическата развръзка. Ако изобщо имаше такава.
Слънцето вече се издигаше сред зеленикавата мараня. Закрачих унил и самовглъбен по празните улици, но моята най-цинична, най-безсърдечна и прагматична част нито за миг не изпускаше обстановката от поглед, а кибер окото ми сканираше безспир черните сгради.
Защото нямах избор.
6
Сутрин Центърът изглеждаше почти както следобеда. С едно изключение — беше огледална прилика. Несигурност за бъдещето. Страх от поредния ден, в който оцеляването бе под въпрос. Тревога от изминалата нощ, когато за последен път си видял познат. Може да не го видиш повече. Отчаяние от пореден рунд номер N в безкрайната борба срещу постапокалиптичното ежедневие.
Или просто си умрял вчера и вече не ти пука.
Но мрачната тоналност на утрото имаше своите извратени предимства. Напоената му с опасност и неизвестност природа имаше действието на могъщ стимулант, който тласкаше масите напред с безразличие, независимо дали те имаха желание да се подчинят на общовалидния импулс, наречен живот. Работниците отново тръгваха към фабриките, търговците отново с изгнило сладкодумие привличаха към съмнителни сделки, а наемниците стягаха снаряжение за поредната пукотевица. Веселите подмятания от вчера се заменяха с хладни погледи. Приятелското отношение се превръщаше в премерена враждебност. Аз презирах утрото. Презирах и следобеда. Защото те бяха илюзии. Няма значение хубави или лоши. Хората им се поддаваха с еднаква готовност и следваха неведомите инструкции с перверзна отдаденост. Явлението ми напомняше на стадо слепи овце. Макар никога да не съм виждал овца. Знам само каквото съм прочел от Кодекса за това сравнение.
Стигнах до кантората си. Качих се и отключих вратата на кабинета. Под нея бе подпъхната бележка. Върху нея бяха написани цифри. Координати. Един брой. „Мястото на доставка“ гласеше надпис под тях. Явно беше от Симънс. Интересно. Тъй като по-голямата част от града е в развалини от столетия, отдавна ориентири като имена на улици или квартали не се ползваха. Координати вършеха работа, но само ако имаш карта или компютър, което стесняваше кръга. Разпространеният метод за указване на местоположение бе чрез ландшафтови ориентири, като пречиствателната станция, за която казах на Ларл. Извод: или Симънс знаеше, че имам компютър/карта, вариант, който не ми хареса, или… в Северния сектор бяха назад с материала относно „изоставащите общности“. Ако Симънс беше северняк. Но ако не беше… започвам да съжалявам, че изобщо поех проклетата поръчка. Проклинах наум и сверих координатите. Пак проклинах. На глас. Ларл нямаше да хареса развоя…