— Чакай! Къде отиваме първо?
— Към лабораториите — отвърна Симънс. — Те са в северната над-кула. Систематизатор Досел е заложник там и ако подозренията ми са верни, нямаме абсолютно никакво време, ако го искате жив, адмирале.
Без повече приказки, ние се качихме в поредния асансьор и потеглихме нагоре. Симънс пак натисна бутона за най-горния етаж, номер седем. Аз повдигнах вежди. Явно след това щеше да се наложи да ползваме стълбите.
Асансьорът пристигна и когато излязохме, разбрах, че предположението ми не е съвсем правилно.
Остатъкът от над-кулата представляваше просторна секция, издигаща се до самия връх, разделена на множество площадки. Отделните „етажи“ бяха групирани в общи отделения покрай високите стъклени стени, а достъпът до тях се осъществяваше чрез висящи над нищото метални стълбища или малки товарни лифтове за транспорт на оборудване. По площадките беше наредена всякаква апаратура, резервоари с течности и маркучи, уреди и работни маси и прочее. Манипулатори се движеха около умалени конвейери, сглобяващи различни елементи, а многометрови екрани с хаптиков интерфейс бяха разположени по площадки, предназначени за проектиране, мисловни бури и задаване на задачи.
Лабораториите.
Седмият етаж беше кота нула на цялата секция и преобладаващите предмети бяха различни контейнери и полуготови експерименти. Въпреки цялостния размер на зданието, имаше само малко на брой окупатори, облечени в бели работни облекла. Всички бяха човеци.
Пред нас имаше петима окупатори, носещи охранителни униформи и въоръжени със стандартни — за тях — автомати. Те се стреснаха, щом ни видяха, но забелязаха Симънс и не стреляха. Нашата липса на униформи обаче ги изнерви. Един от тях пристъпи напред и ни посрещна:
— Командир Симънс, не очаквахме посещението ви — измърмори притеснено охранителят, докато отдаваше чест. — Мислехме, че направлявате бойните действия от командния център.
— Промяна в плановете — отговори Симънс сухо. — Къде е субект С/Д1?
— На медико-оперативното ниво, сър — той преглътна. — Процедурата по извличането на данни току-що навлезе във фаза две.
— Аха. Благодаря за съдействието ви.
Симънс вдигна пистолета си и застреля окупатора.
Ние нямахме време да се замисляме, затова елиминирахме останалите охранители, преди да се съвземат от изненадата. Кратката стрелба рязко отекна из лабораториите. Горе работещите учени замръзнаха за миг. После обаче решиха да се бият. Една жена извади лъчев пистолет. Симънс вдигна ръка и с премерена точност, която дори аз трудно бих постигнал, също я застреля. Лаборантката се изхлузи над парапета и тялото ѝ се строполи долу с отвратително тупване. Симънс изгледа останалите надвесени учени по площадките и попита студено:
— Някой друг ще се съпротивлява ли?
Отговори му единствено мълчание.
— Добре — каза той. — На земята. Едно трепване и сте мъртви.
Окупаторските учени побързаха да се подчинят. Аз бях претръпнал и изпълнен с омраза, но нямаше как да не забележа, че те бяха просто обикновени хора. Да, работеха против себеподобните си. Да, сигурно не им бяха останали някакви скрупули. Но те също както всички останали живееха, надяваха се, чувстваха. Дори като чудовища исках да ги съжалявам. Исках, но си припомних образа на мъртвата Лидия. Окупаторите може да не бяха виновни за нейната съдба, но служеха на тези, които бяха. Това беше повод да ги ненавиждам.
Симънс посочи своите хора:
— Ти, ти и ти, качете се на първо ниво. Стане ли нещо подозрително, стреляйте без предупреждение. Вие двамата — пазете асансьора. Останалите — след мен.
Симънс раздаваше заповедите си със студен професионализъм, лишен от всякаква емоция. Аз не бях светец, нито щях да взема награда за състрадателност, но ми беше трудно да си представя, че този дребен, безскрупулен човек и неговите „учители“ играеха за нашия отбор.
Аз, Марк, Риз, Ларл, Кантос и още трима бойци последвахме Симънс нагоре по площадките. Лабораторните нива бяха пирамидално разположени от гледна точка на обема и тежестта на техниката, която ползваха. Монтажните нива бяха разположени ниско, следвани от химико-електронните, медико-оперативните и най-горе проектантските нива. Симънс тичаше, при това доста добре за фигурата си и ние го следвахме плътно. След по-малко от минута успяхме да стигнем до медико-оперативното ниво, където държаха капитан Топло. Самата площадка беше наредена с операционни маси и хирургическа апаратура. Имаше различни по големина резервоари, пълни с течности или празни и неизползвани. Всичките маси бяха чисти и лъщящи, с изключение на една в дъното на площадката. Двама учени с гумени ръкавици и маски, лежаха в края на парапета, с лица към пода и се стараеха да бъдат напълно неподвижни.