Кантос оглеждаше щетите. Един от бойците на Симънс се изправи, след като бе проверил свой другар. Беше сам.
— Мъртви? — попита андроидът.
— Да, сър — отговори боецът. Той хвърли бегъл поглед през рамо. — Един все още има пулс, но губи много кръв. Разкъсана артерия.
— Тогава той остава — безизразно рече Кантос.
Войникът дисциплинирано кимна.
— Разбрано, сър.
— Какво е станало с тях? — аз посочих убитите командоси.
— Не знам — сви рамене Кантос.
— Възможно ли е адептът?…
— Възможно е — отсече Кантос. — Адмирале, препоръчвам ви да изчезваме оттук.
— В никакъв случай — отрязах го аз. — Не тръгваме без Гакар.
Кантос сведе мрачно глава.
— Както кажете, адмирале — отвърна той.
— Да продължаваме тогава — рекох аз.
Ние се качихме по стълбите. Аз внимателно сканирах с кибер-окото, но други изненади нямаше. Наближавайки четиринадесетия етаж чухме отдалечени викове. Кантос се опита да забави ход, но аз грубо го изблъсках и се устремих нагоре.
— Адмирале! — изсъска подир мен андроидът.
Аз не му обърнах внимание. Кибер-окото показваше само два обекта на петнадесетия етаж, никой друг. Виковете се усилваха. На стълбищната площадка най-сетне разбрах, че това е гласът на Гакар. Той ревеше и неговите крясъци бяха примесени с горяща ярост и изпепеляваща болка, затихвайки в спорадични паузи. Междувременно някакъв друг глас се обаждаше, с търпеливия тембър на разпитващ мъчител. Говореха на непознат език, който звучеше могъщо и първично. Непознат… но общ? Нима другият… също беше драксат?
Какво по рекстразите?
Забавих се, колкото за миг да изчакам останалите, след което рязко отворих вратата — нямах сили да я разбия — и щурмувах етажа отвъд стълбището, готов да стрелям на секундата.
Помещението отвъд се оказа отново вертикално отворена зала, подобно на лабораториите. Но вместо монтажни линии и химически резервоари, залата бе изпълнена с всякакъв вид радарна и комуникационна техника. Площадки също нямаше, вместо това пространството от пода до върха на залата се достигаше чрез плеяда от вертикални стълби, ръкохватни скоби и малки товарни платформи. Стъклените стени се редуваха с редици дебели стоманени греди, вероятно служещи за допълнителна броня, а от множество отвори стърчаха сателитни чинии, антени и пеленгатори.
В центъра на залата стоеше Гакар. Огромното му тяло бе омотано със съответстващи на размера му вериги, тежащи най-малко колкото самия него. Изражението му бе изтощено и измъчено. Той беше на колене, придържан единствено от купчината вериги, които го приклещваха.
А до него, със садистично и спокойно поведение, имаше още един драксат. Също като Гакар, пришълецът не носеше никакво облекло. Кожата му бе черна като космоса, допълнена от динозаврови ивици в тъмнолилав цвят. Мантия на самоувереност и абсолютен авторитет почти физически го обграждаше, докато той обръщаше своя дълбок и магнетичен взор към мен. Зъбите му се оголиха в очаквателно ръмжене.
Шестият адепт.
Бях изненадан. Бях стреснат. Бях дори уплашен. Гледката на чудовищен драксат, играещ за чуждия отбор беше страховита и парализираща.
Но не бях вчерашен.
Изтласквайки страха и слабостта от съзнанието си, аз стиснах зъби и леко килнах глава, изравнявайки кибер-окото си с мушката на револвера. Миг по-късно натиснах спусъка.
Нищо не се случи.
Отместих невярващо поглед към револвера си. Съзнанието ми крещеше да стрелям, но пръстът ми не помръдваше и на микрон. До мен Марк, Риз, Ларл, Кантос и оцелелият боец стояха с насочени оръжия, но с безпомощни изражения. Те също не можеха да стрелят.
Черният драксат се обърна изцяло, за да ни погледне. Муцуната му се разтегли в усмивка. Опашката му се размърда ентусиазирано и той дълбоко изтътна:
— Най-после се срещаме, адмирал Тор. Какво щастие. Мисията ми скоро ще приключи.
Гакар немощно надигна глава и изхъхри:
— Бягайте!… Не можете да го надвиете!…
Черният драксат вдигна лапата си и дланта му с небрежна сила удари муцуната на Гакар.
— Тишина! Ти би могъл да бъдеш силен и уважаван сред нашия вид, братко. Защо е толкова трудно да бъдеш убеден?
— Аз никога не ще стана тларор — предизвикателно изплю Гакар. — Ще умра с чест.
— Чест!? — изсумтя презрително другият. — Вие нищо не разбирате от тази дума, братко. Ние сме тези, които оказват истинска чест на нашата раса. Ние не сме тларор! Ние сме бъдещето! Но ти явно отказваш да приемеш това. Така да бъде, няма още дълго да си губя времето с теб. Имам работа за вършене — той погледна мен.
Бях насочил оръжието. Виждах критичната опасност. Но не можех да стрелям. Нещо ми пречеше. Трябваше да печеля време.