— Кой си ти? — попитах аз драксата. Да, много умна реплика, няма що. Сякаш имаше някакво значение.
— Името ми е Алар — рече драксатът с арогантен тон. — И ти, адмирал Тор, ще имаш привилегията да бъда твоя палач.
— Изкусително — остро отвърнах аз. — И какъв метод по-точно смяташ да използваш? Някакви бляскави трикове на Изгубените? Може би огнени топки? Или енергийни остриета? Само спиране на времето ми липсва да видя и шоуто ще е пълно.
Алар поклати глава, очевидно развеселен.
— Това са груби и тромави манипулации на реалността — изтътна той. — Аматьорско боравене с тъканта на съществуванието. Аз съм далеч отвъд това. Замисли се, адмирал Тор, защо досега нито ти, нито съюзниците ти, не сте произвели нито един изстрел? Защо?
Аз просто се втренчих. Алар се разсмя.
— Виждате ли, колко жалки са усилията ви. Дори роботът не може да се съпротивлява. Аз държа умовете ви в дланите на моята воля — изражението му стана зловещо. — И възнамерявам да ви унищожа.
Револверът ми бавно започна да се насочва срещу мен. Аз отчаяно се опитах да отклоня ръката си, но нямах никакъв контрол над тялото си. С периферно зрение видях останалите, които бяха в същата ситуация, безпомощни. Съзнанието ми се бореше срещу мисловното нашествие на Алар, което като отровен облак бе превзело разума ми. Револверът мина покрай лицето ми и студената цев опря слепоочието ми. Аз отчаяно се опитах да противодействам, но мисловният контрол ме душеше и причерняваше погледа ми. Риз издаде сподавен стон, Ларл яростно ръмжеше полугласно, а Марк хрипливо се задушаваше. Алар съсредоточено ни наблюдаваше, леко протегнал ноктестите си длани към нас.
Изведнъж, веригите на Гакар се строшиха с трясък. Алар изненадано извърна глава. С оглушителен рев Гакар се нахвърли върху него и го събори. Ноктите на ръката му проблеснаха, одирайки муцуната на Алар.
— Бягайте! Аз ще го задържа — извика към нас Гакар.
Алар междувременно го отхвърли от себе си със зверска сила. Той скочи след Гакар, канейки се да нанесе смъртоносен удар. Гакар обаче сви масивните си крака и го изрита. Алар отхвърча назад и с трясък се заби в стъклената стена. Той се съвзе и понечи да използва Изгубените умения върху Гакар. Но оранжевият драксат устремно се засили срещу него и скочи. Двамата се сблъскаха. Стъклената стена, макар подсилена, не издържа на многотонното им тегло и се пръсна на парчета. Двата драксата полетяха надолу.
— НЕ!!! — изкрещях аз. — ГАКАР!
Мисловният контрол беше прекратен. Аз с всички сили изтичах към дупката в стената.
— АДМИРАЛЕ!
Кантос ме спъна по средата на спринта и ме притисна към пода. Виенето на двигатели прозвуча секунда преди цялата над-кула да се разтресе от тежък обстрел. Огромна сянка профуча покрай сградата и сред грохот на счупено стъкло в залата нахлуха множество сребристи кълба. След миг те се разгърнаха и се превърнаха в синтетични хуманоиди.
— Вече сме включени в прицелната система на роботите! — извика Кантос. Бластерът му разруши най-близките цели. Андроидът грубо ме избута от линията на стрелба. Лазери ме пропуснаха на милиметри. Плазмохвъргачката на Марк се обади. Наоколо беше хаос и разруха. Стъкла се бяха посипали навсякъде. Антените, отслабени от бомбардировката, започнаха с пронизително стържене да се свличат и падат. Един трансформатор замалко да замени главата ми. Стълба се откърти и премаза два робота. Аз стрелях с револвера повече или по-малко на сляпо, твърде объркан от бойната обстановка.
Нов вой на двигатели отекна и над-кулата се разтресе из основи. Някъде далеч под нас опорни структури поддадоха и цялата кула започна да се накланя. Кантос извика нещо, което не чух. Аз отскочих встрани от падащия радарен модул, междувременно въвлечен в престрелка с няколко роботи. Лазерни лъчи, парчета стъкло и отломки хвърчаха навсякъде. Волтови дъги се извиваха от даващи накъсо уреди. Хоризонтът се наклони. Вместо да презаредя, грабнах първото пушкало, изпречило се на пътя ми и продължих да стрелям. Някъде дълбоко в себе си разбирах, че цялата над-кула се кани да рухне.
Трябваше да бягам.
— КЪМ СТЪЛБИТЕ!!! — изкрещях аз.
Кантос внезапно се появи до мен, заедно с Марк, Риз и Ларл. Оцелелият боец никъде не се виждаше. Без да чакам, аз се затичах обратно към стълбището, приятели и смъртоносни роботи наравно по петите ми. Над-кулата се тресеше и олюляваше. С пищене металът се разкъса и стълбището се превърна в опасен лабиринт. Парапети, отломки и стъпала се преплетоха в един общ терен, който ние трябваше да преодолеем преди всичко да рухне, докато бивахме обстрелвани. Аз се подхлъзнах и падах свободно няколко метра, преди да спра на следващата площадка. Погледът ми се замъгли, а експлозия ме отхвърли настрани, събаряйки ме надолу по стълбите. Машинално стиснах шапката си. Горе Марк крещеше, но гласът му почти не се чуваше от общата какофония. До мен цялата стена се откърти и надолу вече се оказа настрани, а пътят за евакуация водеше през полуразрушените, горящи жилищни отсеци. Още роботи ни пресрещнаха отпред и откриха стрелба. Лазерен лъч уцели предпазните плочи на шлифера ми, пробивайки арсеналската броня и разтопи парчета метал, които с болезнена горещина прилепнаха по микрофибралната ми риза. Аз безразсъдно се хвърлих срещу роботите и ги изблъсках, когато подът под краката ми пропадна и се свлякох още един етаж надолу. Вече не виждах има ли някой с мен или не. Наоколо имаше само огън, подът се тресеше, а цялата над-кула виеше протяжно, загубила опора. Панически прескочих една паднала стоманена греда и усетих загубата на баланс, когато подът се наклони застрашително. В последния момент видях светлина и скочих, преди сградата да ме погълне. Оказа се, че съм скочил навън.