Бутилката ром седеше там, където я бях оставил на излизане. Не ми се полагаше спане, затова заместител стана пиенето. Починах си малко, докато се наливах, търсейки оправдание да се бавя. Такова нямаше. Въздъхнах тежко, станах и се дотътрих до единия край на кантората, където държах под ключ в метални шкафове екстрите и излишната екипировка. Под ключ ще рече истински античен ключ, не кодов панел или друго подобно полумитично устройство. Такива бях виждал след окупацията само при скривалището на Риз. Не. В джоба си носех обикновен секретен ключ, масово разпространен в предкосмическата епоха, днес отново на активна служба, благодарение на интергалактическата технологична деградация.
Отворих шкафа с резервните части и взех нова порция патрони за револвера. Натъпках повечко от тях в малък патрондаш, защото имах чувството, че ако не го направя, съвсем скоро щях да премина в онова състояние на духа, където вече няма да има значение. Взех на практика всичките спестени заводски патрони. Самоделките оставих, те бяха последна опция. След като подсигурих основното си оръжие, се заех да намеря нещо по-подходящо за рейда — защото макар револверът ми да бе повече от полезен, не беше точно най-скорострелният патлак в галактиката. За целта взех „бръмчалката“ — странно изглеждащо, самоделно сглобено пособие, което някой по-ерудиран, или по-скоро наивен индивид, би нарекъл „картечница“. Купих я преди години, още докато не бях загубил достъпа си до Черния пазар, точно с една цел — да вдига шум, за да плаши гаргите. Е, ако „шумът“ уцели нещо, то самото спира да шуми, но това е допълнителна придобивка, не основна функция, според мен. Наблъсках бръмчалката с щедри количества нискокачествени патрони, защото смятах да ползвам спусъка по-често от мерника.
Докато тършувах из шкафа, моята скромна персона ненадейно напомни за себе си с две належащи нужди.
Неохотно прекъснах работата си. Първата потребност задоволих на приземния етаж, където бяха единствените функциониращи тоалетни. Протестите бяха напълно заглушени, щом изядох част от закупените вчера припаси.
След прекъсването отново се заех с шкафовете. Взех чифт био-батерии, топлинна граната, преносим кодоразбивач, винкел, енергоклетки, димни бомби, наноаптечка и, разбира се, шперц. Май малко попрекалих с екипирането, но предпочитах да съм подготвен.
По-късно щях да си благодаря.
Нямах нужда от лазерни и оптични мерници или фенерчета. Кибер окото ми вършеше тая работа. Дори в абсолютна тъмнина запазвах добра способност за ясно зрение.
Познатото напрежение, съпътстващо всяка предстояща схватка, ме изпълни. Старо и познато чувство. Донякъде приветствано, защото тия дни то бе единственото, което ми напомняше, че съм жив. Едновременно му се наслаждавах и се страхувах от него. С подновена от стреса бодрост заключих кантората и излязох. Бръмчалката в разглобен вид лесно се събираше, заедно с другите неща, под шлифера. Да, беше горещо и се потях, но незначителното количество допълнителна пот правеше нулево впечатление на ризата ми, свикнала на всякакви издевателства.
Запътих се към Каналджийския сектор. Ларл може да бе по-добре снабден, информиран и способен от мен, но аз също имах предимства. В момента приближавах към едно от тях.
Пътьом сглобих бръмчалката. Тук ако размахвам открито оръжие няма да привличам внимание. Ще го отблъсквам. Прекосявах разрушения хоризонт с равномерна крачка, все така потящ се от деформираните слънчеви лъчи. Стараех се да ходя по сянка. Намерението ми се удаде с лекота щом попаднах в пределите на гигантски надлез, остатък от някогашен паркингов комплекс. След около стотина метра спрях пред позната купчина отломки. Ослушах се внимателно. Вгледах се. Нищо подозрително. Хвърлих поглед през рамо и се шмугнах в дебрите на комплекса. Моментално бях обгърнат от пълен мрак, но кибер окото веднага превключи на нощен режим. Слабо, меко сияние изпълни подземното помещение. С протезата виждах ясно, а с нормалното око — прилично, защото и то добре се оправяше с мрака. Бях нащрек. Светлината, макар почти липсваща, ме издаваше, а тук често имаше и други стопани. Аз обаче дълги години бях идвал на това място и отлично намирах пътя си сред мрежата от коридори, стълбища и полусрутени нива. Днес беше тихо.