— Тларор? — попитах аз. — Какво означава това?
— Произходът на понятието идва от Ро Т’лар — рече Гакар. — На езика на драксатите означава „Висше зло“.
Гакар направи пауза. Муцуната му леко се наклони и той продължи:
— Ние винаги сме искали да бъдем просветители, носители на светлина в тази галактика. Ние се учехме от грешките си и от грешките на другите, учехме се да познаваме пътя нагоре и склона надолу, учехме се никога да не забравяме кои сме и кой е нашият Път. Искахме да предадем тези знания на останалите и това правехме. Медитирахме, усъвършенствахме, бранехме, слушахме. Ние също сме минали през кървава и пагубна история, но след хилядолетия успяхме да триумфираме над нашата лична природа и прегърнахме идеала на Великия предел. Ние бяхме постигнали и искахме да помогнем на всички други също да постигнат. Искахме да носим светлината. Вярвахме, че тя никога не ще угасне в нас.
Затова когато Изгубените потопиха галактиката в смърт и разруха, най-страшното за нас, драксатите, се случи: Те отнеха нашите души. Милиони братя и сестри загубиха просветлението си. Забравиха вътрешния си мир. Отхвърлиха резонанса на хармонията и изоставиха Пътя. Привлечени от могъщо и необятно влияние, братята и сестрите ни приеха черния мрак на господството. Те станаха… тларор.
— Именно това ни съкруши — продължи Гакар. — Разкъсани, обърнати един срещу друг. Какво да сторим? Дългът ни диктуваше, че трябва да помогнем. Защото това беше нашата цел: да се хвърляме в бездната и да запалваме факела на прозрението. Оказа се, че самите ние не сме готови. Не смятахме, че е възможно някога някой от нас да загуби Пътя. Мислехме, че сме се преборили завинаги със самите себе си. Тези, които станаха тларор, ни показаха колко грешим.
Затова, ние страдахме: защото ни предстоеше отново да даряваме със светлина собствената ни плът и кръв. Но също така, ние мразим: защото отказваме да повярваме, че сме способни на подобна слабост. Няма по-голямо страдание за един драксат от това да срещне тларор.
Самотна сълза се спусна по муцуната на Гакар. Последваха я и други. Гърлото на драксата не издаде нито звук. Тялото му също беше неподвижно. Но мъката продължаваше да изтича от алените му ириси.
Нолрекът потъна в мълчание. Изпитах съжаление към Гакар. Бил съм в неговата ситуация, докато служех в армията. Но с годините се бях научил да погребвам чувствата си. В моя занаят или това, или аз щях да бъда погребан. Ако съм късметлия. Постепенно коравосърдечността ми бе станала втора природа. Не бях виждал никой, човек или пришълец, да плаче от… дълго време. Това ме изненада достатъчно, колкото да направя учтива пауза. По-дълга от очакваното. Защото аз самият чувствах нещо в себе си.
Чувствах вина.
Но нямах намерение да се откажа от въпросите си.
— Алар беше шестият адепт, нали? — погледнах към Симънс.
— Да, адмирале.
Аз кимнах сериозно.
— Видя ми се доста силен като за обикновен ученик.
— Учителите му го превъзхождат многократно — сухо отбеляза Симънс. — Алар наистина бе едно от най-обещаващите им протежета, но той не би могъл дори сянка да хвърли върху техните способности — очилата му проблеснаха. — Говоря от личен опит.
Аз се опитах да не мисля за каква сила говорим. Внезапно три фалшиви скока ми се сториха недостатъчно.
— Така… — казах най-сетне. — Намираме се в космоса, на борда на звездолет, а колонията, от която излетяхме, е унищожена. Никой няма да ни се притече на помощ, а ние самите сме в окаяно състояние. Същевременно, по петите ни са самите господари на галактиката, докато нашата цел е да намерим планетарния космически кораб. Някак си, ние трябва да спрем Изгубените, а след това да овладеем най-могъщото оръжие в Стелария. Питам се, какво следва после?
— В какъв смисъл? — леко вдигна вежда Симънс.
— Ами в ей такъв, Симънс — кисело отговорих. — Ще намерим проклетия кораб. И после? Какво ще го правим? Какво се очаква от нас? Как ще се справим с върховните властелини, които идват да ни сритат задниците? Мислил ли си изобщо за това?
— Не, адмирале — сведе глава Симънс. — Аз… не бях си представял нещата така. Цял живот мисията ми беше само да намеря планетарния звездолет. Нямах представа… какво да правя, ако това се случеше. Не вярвах, че ще се случи. След толкова години, мислех, че всичко ще приключи с намирането.