Чу се кратък звуков сигнал и на всеки пулт примигна по един диод. Контра двигателят беше включен. Мъглата, обхванала съзнанието ми по време на скока, изчезна. На централния екран се появи информация за курса и време на пристигане до зададената дестинация. Явно хипердвигателят не беше от най-бързите. Щяхме да си попътуваме.
— Е, това е — рекох аз към никого конкретно. — Сега остава да чакаме.
— Пфу, чакане — изпръхтя Марк. — Кому е нужно туй нещо, наречено скука? Некой да има зарове?
— Защо са ти? — внезапно наостри уши Ларл.
— Че и питаш! Да врътнем комар, разбира се! — възкликна арсеналистът.
— Какво е комар? — попита любопитно Риз, вечната любознателка.
Марк се разсмя, после се намръщи от болка.
— Ела, ще ти покажа — рече Ларл и извади от джоба си комплект зарове. Хм. Още един факт, който не знаех за него.
— Изглежда… бих могъл да се включа — отекна металическият глас на капитан Топло.
Гакар мълчаливо стана и се приближи към заформящата се игра.
— Ей, цайс! Идеш ли да плякаш, или к’во? — викна Марк към Симънс. Адептът го изгледа раздразнено, но после неохотно се присъедини.
— Текс, ами ти? — попита ме Риз.
— Не благодаря — рекох аз вяло. — Мисля малко да почина. Вие се забавлявайте.
— Ти губиш — подхвърли Ларл. — Наглеждай системите.
С тези думи всички, освен мен, се изнесоха към нолрека.
Мостикът потъна в тишина. Аз се облегнах хубаво назад и оставих мозъкът ми да почине най-сетне от постоянното напрежение, в което го държах напоследък. Съзнанието ми почти веднага се отнесе и аз се замислих за изминалите дни. Не само за настоящия инцидент. Замислих се за целия си живот. Замислих се за Марк. Припомних си дните с него, докато двамата работехме заедно и аз все още бях на върха на способностите си като наемник. Помислих за Риз. Нямаше да забравя онази тъмна нощ, сред забутаните пресечки между Центъра и Индустриалния сектор, когато попаднах на една млада дразавърка, имала предвидимия късмет да се озове откъм суровата страна на живота след Войната. Можех още тогава да подмина нея и тъпаците от Черните орли и да продължа с работата си. Но нещо спря краката ми и моята ръка сама посегна към револвера. Може да съм бил аз. Може да е бил Сириус Тор. Или нещо друго. Факт е, че последва престрелка, от която аз спечелих още врагове и благодарността на една невинна жертва. Животът продължи.
Спомените ме отведоха още по-назад. Взрях се в образа на Ларл в главата ми и видях десетките си преживявания с този твърд и яростен пришълец, който съдбата е отритнала със сигурност не по-малко от мен. Вероятно неговият цинизъм се равняваше на моя, ако не и повече. Помислих за безкрайната ми вражда с него и за последвалата неприязън в годините след Войната и се учудих за пореден път как тя бе изчезнала внезапно и необяснимо. Нима това беше някакво предзнаменование? Или Ларл наистина изпитваше любов към Риз, от онази митична величина, която се проявява при пръв поглед и която го караше да бъде друг? Да бъде различен? Не мога да кажа. Може би не друг. Може би просто… наистина себе си. Ларл беше станал истинския Ларл. Спокоен. Уравновесен. Словоохотлив. Комарджия? Неща, които дори не подозирах за него, се оказаха част от скритата му същност. От онзи Ларл, който се страхуваше да се покаже пред света. Но сега светът вече не го плашеше.
Неусетно започнах да мисля за дните преди Войната, преди да срещна Ларл, преди да избягам и да стана наемник. В главата ми изникна образът на военната академия, монолитна и многовековна сграда, чийто коридори и зали бяха изпълнени с история и традиции. Сетих се за някогашните си приятели и познати, за които толкова отдавна не съм мислил, че не помня нито имената им, нито лицата им. Те сякаш бяха част от нечий друг живот. Спомени, толкова избледнели, че вече бяха колкото плод на реални събития, толкова и на въображение. В ушите ми отново зазвуча резкият и сух тон на военните инструктори, но гласовете им бяха глух шепот в дълбините на моя кортекс. Тогава, докато бях във военната академия, аз за пръв път бях видял космоса в неговото пълно великолепие.
Не можех да кажа нищо за детството си. Юношеските ми години бяха като сцени, пълни с обекти с размити контури и гъста, стелеща се мъгла, която закриваше детайлите и объркваше значението. Не можех… да позная родителите си. Сякаш никога не съм се раждал на този свят, а в един момент просто съм започнал да съществувам в произволен период с произволна съдба. И четвърт хилядолетие по-късно, аз нямах представа къде е началото на всичко. Нито пък краят.