Не разбрах кога съм заспал.
Слаба аларма ме накара да се сепна. Вдигнах периферията на шапката си. Останалите се бяха върнали и стояха по местата си в напрегнато очакване. Все още пътувахме в хиперпространството, но курсът бе към края си.
— Почти пристигнахме — оповести Ларл. — Бъдете готови за прекратяване на хиперскока. Как спа, героични адмирале? — подхвърли ехидно найтът към мен.
— Биваше. Ама сънувах кошмари от грозната ти мутра.
— Ха…
Алармата изпиука отново и Ларл изключи хипердвигателя. Вихърът от светлина и мрак пред нас изчезна. Усетих невидимо налягане по цялото си тяло, което след миг престана. Псевдоускорението на хиперскока се промени и създаде илюзия за силно забавяне. Звездолетът се завърна в обичайното си състояние и пейзажът отново беше зает от студения вакуум, обсипан с концентрации на водород, хелий и други по-екзотични елементи. Пред илюминаторите грейна мътна пурпурна светлина от самотния червен гигант, съставляващ местната система. Звездата се намираше встрани спрямо звездолета, но огромните ѝ размери с лекота доминираха хоризонта.
— Поддържай курс 4-5, 2-2-0 — каза капитан Топло.
— Добре — отговори Ларл и отклони звездолета в указаната посока. Червеният гигант се плъзна покрай илюминаторите, но не изчезна напълно от поглед.
— Кога? — попитах аз капитан Топло. Нямаше нужда да пояснявам.
— Съвсем скоро. Бих казал, всеки момент.
Ние продължихме да се носим с крайцерска скорост по периферията на системата. Неочаквана нервност ме обзе и стомахът ми се сви. Нямах представа какво щеше да се случи. Ами ако бяхме твърде близо?
— Върни на курс 3-5-5, 0-1-2 и наклони четиридесет и пет градуса ляво на борд — рече все така монотонно капитан Топло. Ларл се подчини безмълвно.
Минаха още няколко секунди или минути. Не можех да кажа със сигурност.
Тогава планетарният звездолет се появи.
Пространство-времето избухна. Не знаех друг начин, по който да го опиша. Порой от светлина и разтърсващи вълни от чиста, неопределима субстанция обляха остарялата звезда и нашия космически кораб. Импулс от сурова енергия удари мен, корабните системи, всичко. С очите си видях дъгови вълни и хармонични трептения, ушите ми докоснаха консистенцията на звуците, а носа, пръстите и устата ми се потопиха в цветовете на предметите, които докосваха. Обърканият калейдоскоп от усещания щурмува сетивата ми и те прегряха от информация, която не бе предназначена за тях. В един-единствен ярък момент аз спрях да мисля, да мога, да бъда. След това безкрайно ярка дъга от всички възможни спектри във Вселената ме ослепи и всичко приключи. Бавно фокусирах зрението си.
Планетарният звездолет беше пристигнал.
Беше огромен. Абсолютно огромен. Макар мащабите му отдавна да можеха да се поберат в схващанията на съвременните звездопътешестващи цивилизации, самата представа, че това е създадено от човешка ръка беше спиращо дъха. Милиарди тонове метал, простиращи се хиляди километри във всяка посока, успяваха да засенчат червената звезда не физически, но е вдъхновяващо великолепие, пред което изпитах искрено смирение и благоговение. Елегантните и нестандартни пропорции, практичните и въпреки всичко изящни форми, моделирани в цялостна хармония бяха короната на това върховно постижение на разума над материята. Завършената архитектура на обшивката представляваше диамантен профил, едновременно наподобяващ блестящо острие и всепокриващ щит, готови да бранят галактиката. Предната част на носа бе осветена от хиляди прожектори, където е гигантски, електриковозелени букви бе изписано:
МОГЪЩИЙ.
Гледката беше поразителна. Не можех да откъсна очи. Сегментите, навигационните светлини, оръдейните установки, док станциите, космическите батареи, всичко беше идеално съгласувано, позиционирано и предизвикващо неестествено усещане за естетизъм. Могъщий бе не само невероятен, но и красив кораб. Чувството, че това не е произведение на една раса беше почти осезаемо.
Изведнъж остра, пареща болка ме прониза в гърдите.
— Ааааахррр!!!
Факла сякаш се заби в главата ми. Крясъкът ми отекна високо в мостика и аз се свлякох от седалката си, треперещ в неконтролируеми конвулсии. Спомени нахлуха в съзнанието ми, информация претовари синапсите и наводни невронните ми връзки. Чувствах се потопен в течен пламък, изгарящ и агонизиращ. Гърдите ми сякаш бяха пронизани от смъртоносен меч, изкован в ядрото на свръхнова звезда. Разумът ми бе разкъсан, оплетен и разпръснат, внезапно намиращ се на безброй места едновременно, преживяващ милиони събития, дейности и ежедневни итерации. Насред океана от объркване и гибел видях сияен колос, могъщ и непоклатим, който обаче бе пострадал от смъртоносно попадение и въпреки всичко се държеше и държеше всички, въпреки себе си. И тогава, аз превъзмогнах пламтящия ад и прогледнах отвъд поройната завеса на обременяващата реалност. Видях нещо, което ме порази.