В дъното на развалините беше скривалището ми. Една от гаражните клетки беше оцеляла и с функционираща подемна врата. Преди време лесно възстанових захранването с преносим генератор, а кодовия панел го смених с нов. Но доставката на частите се оказа доста трудна.
Набрах комбинацията на кодовия панел, който бях скрил в една ниша. Чу се изщракване и вратата без особена грация се вдигна. Пристъпих в своята светая светих. Е, нещо такова. Бях твърде прагматичен, за да държа екипировката си само на едно място. Кантората винаги беше под риск да я загубя. В жилището си държах единствено неща от първа необходимост. Тук… никой не знаеше къде е тук. Дори Симънс, бях убеден. Тук беше апогеят на моето усилие да постигна нещо.
Тук беше Дездемона.
Бях прочел името в някаква древна пиеса и го избрах. Харесваше ми. Дездемона представляваше грамаден черен всъдеход, ням и заплашителен. Петдесет години труд на търсене, проектиране и изграждане бяха вложени в машината. Бях използвал за вдъхновение тежко бронирания военен модел АУ-1 на Теранската коалиция, но нанесох съществени изменения в основния дизайн. Смалих секцията за екипажа и използвах мястото за по-мощен двигател. Монтирах допълнителен среден мост, подобряващ значително проходимостта. Повишената двигателна тяга ми позволи да сложа по-тежка броня. След тези и други промени, след като в продължение на половин век използвах всяка свободна вечер, за да работя по проекта, резултатът бе Дездемона. Сила, щипка елегантност, здравина и надеждност, на които разчитах вече повече от столетие. Единствената липса бе финалният щрих: въоръжението. Но не изпитвах чувство на незавършеност. Целите на Дездемона все пак бяха да ми помага и да ме пази.
Дездемона бе моето предимство пред Ларл. Личен транспорт в днешно време имат само окупаторите и най-влиятелните фракции, които могат да си позволят скъпоструващите, труднонамираеми части. Аз не просто имах бързоподвижен всъдеход; аз имах брониран всъдеход. Дали ще е труден терен, бягство от престрелка или светкавичен рейд, няма значение. Дездемона ще ме отведе, където поискам, когато поискам. Факт. Доказан и неоспорим.
Бавно обходих притихналата машина. Не включих осветлението, защото не ми се рискуваше със светлината. Дори на тъмно, обаче, Дездемона изглеждаше впечатляващо. Моята magnum opus. Ползвах я само за специални случаи. Не защото се страхувах за нея. Тоест, страхувах се малко. Но имаше две други пречки: гориво и внимание. Енергоклетките не могат да се сравняват, например, с прахта по количество. Или дори с оръжията. Колкото до вниманието, ако не внимавах, щях да се простя с Дездемона завинаги. А най-вероятно и със себе си.
Качих се в комфортната кабина. Поначало моделът е бил предвиден за шест души екипаж от тежковъоръжени пехотинци, но аз бях съкратил пространството за до четирима едри хуманоида без излишен багаж. Активирах бордовите системи. На таблото имаше малък кодов панел за запалването. Набрах комбинацията и стартирах двигателя.
Каросерията се разтресе и с чудовищен рев, огласящ подземните развалини, Дездемона оживя. Включих фаровете и ярки като дневна светлина снопове осветиха изоставения гараж. Подадох тяга и тръгнах да излизам. На тавана бях направил маркировки, сочещи към изхода. Бях ги сложил там, защото преровителите твърде рядко се сещаха да погледнат нагоре.
След минута излязох през висок свод, покрит с маскировъчна мрежа. Върнах мрежата на мястото ѝ и потеглих към старата пречиствателна станция.
Всеки път, щом ми се удаваше, или налагаше, да изкарвам Дездемона на разходка, изпитвах неимоверно удоволствие. Бетонът, хрущящ под колелата, вятърът, веещ през отворените капаци, насипите от отломки, които преодолявах без усилие, но най-вече усещането за движение, докато краката ми стояха на място. Наслаждавах се на свободата и чувството за превъзходство.
По пътя разсъждавах за себе си и Ларл. За това как изобщо се запознахме. И намразихме.
Моята история бе започнала относително интересно. Бях роден в пределите на Федерационния съюз, в семейство на висши офицери. Още преди раждането си съм бил генетично променен — или „модифициран“, както е жаргонът. Бях проектиран да съм по-бърз, по-силен, по-умен и по-издръжлив в пъти от обикновен човек. Бях с превъзхождащ темп на възстановяване от наранявания и можех да изразходвам по-малко енергия, постигайки върхова ефективност. Но най-вече бях много, много жизнеспособен. Твърде много.
Израствайки в казармата, установих, че редът и порядките на Съюза не са ми по вкуса. Предимно частта с моралните устои на системата. Политическите доктрини също. Затова при първа възможност избягах на Граничните светове, където сега се намирам. В началото бе трудно, но успях да си уредя професия на телохранител и бияч, а накрая станах контрабандист. Така живях до тридесетата си година. Буен и опасен, но свободен живот. Така поне си го спомнях след толкова години.