Падах… падах… Все по-надолу…
Мрак. Дълбок, безкраен, всеобхватен. Но някак си различен. Липсваше крайността. Нямаше го злото. Напротив. Наоколо витаеше сигурност и закрила. Мракът не беше част от гибелта. Беше убежище против нея. Съзнанието ми бавно върна фокуса си и аз отново поех контрол над осезанието си. Но мракът остана.
— Те не са неуязвими.
Изненадан, аз придадох форма на сегашното си състояние. Вдигнах глава и погледнах събеседника си.
Той беше висок и широкоплещест. Осанката му бе внушителна, излъчвайки могъщество и дисциплина. Черната му коса стърчеше твърдо над суровото и обветрено лице. Едното му око беше прикрито с превръзка в тъмен цвят, а другото се взираше с пламтящо кафява решителност. Той стоеше подпрян на двуостра брадва, изкована от чиста светлина, кървящ, уморен и блед. Погледите ни се срещнаха.
Аз гледах себе си.
Адмирал Сириус Тор, моето алтер его.
Беше на същата видима възраст като моята, но изглеждаше по-запазен и същевременно по-изхабен. Челото му бе прорязано от бръчки, свидетелстващи тежки решения, а стоманените оттенъци на косата бяха отговорността, която е поемал за всяко едно от тях.
— Може би — отговорих аз. — Но те победиха.
— Не, не са. Но са близо.
— Какво става? — попитах аз, поглеждайки мрака наоколо. — Мъртъв ли съм?
— Не.
— Тогава къде сме?
— Намираш се в състояние на подсъзнателна сетивност. Това беше единственият начин да се срещна най-сетне с теб. Да върна отнетото.
— Кое отнето?
— Душата ти.
— Душата ми?
— Да — кимна Сириус Тор. — Ние сме отделни личности, но споделяме една душа. Едно ядро. Една и съща изходна точка. Когато направих изменението на историческите събития, трябваше да се получи така, че душата да заеме ново тяло и съдба, но да остане с моето съзнание. Не успях и затова се получи разцепление. Сега, аз доброволно ще жертвам съществуването си, за да получиш ти целия си наличен потенциал обратно.
— Но… защо?
— Защото трябва да се биеш — заяви решително Сириус Тор. — Трябва да се изправиш срещу Изгубените и да им попречиш да вземат Могъщий.
— Как ще сторя това? — скептично попитах аз. — Аз не притежавам… свръхсили.
— Вярно. Но аз ще те науча. Нямам възможност да предам цялото си знание за Изгубените умения, но мога да покажа най-важното. Обаче… — Сириус Тор сведе поглед към кървящото си тяло. — Те удариха предварително. Почти успяха да спечелят без лична намеса. Част от силата ми бе отнета. Но аз оцелях. НИЕ оцеляхме. Сега Изгубените няма да имат избор и ще трябва да се изправят срещу теб наяве. И ти ще ги победиш.
Аз мълчах. Извърнах се настрани и рекох тихо:
— Не.
— Какво!? — сепна се Сириус Тор. Твърдото му изражение изчезна и на негово място се появи объркване. — „Не“? Защо?
— Приятелите ми са мъртви — казах аз с печален тон. — Тези, които спасиха живота ми, са мъртви. Онези, които се съгласиха да ми помогнат, са мъртви. Лидия… е мъртва. Всички са мъртви. Заради мен. Нямам вече за какво да се боря. За кого.
— Не можеш да се откажеш сега! Помисли колко много други ще загинат, ако не продължиш. Ще ти дам сила. Екипажът на Могъщий не се жертва напразно. Част от тяхната жизнена енергия е в мен. Можеш да спреш Изгубените! Да, мнозина загинаха. Но ти ТРЯБВА да се биеш! Твоето участие може да спаси безброй животи, които иначе биха били обречени!
— Нима? А мога ли да спася Риз?
Сириус Тор се взря в мен сериозно.
— Ще отнеме прекалено много. Не го прави. Нейната съдба е да се жертва.
— Мога ли да я спася?
— Няма да остане достатъчно, за да…
— МОГА ЛИ ДА Я СПАСЯ? — прогърмях аз.
Сириус Тор ме гледаше дълго.
— Можеш — отрони той сурово.
— Тогава го направи — отсякох ледено. — Независимо какво ще отнеме.
Той извърна глава.
— Няма да ти остане достатъчно, за да пребориш Изгубените.
— Ако Риз оживее, това няма значение. Ще ги накарам да си платят.
Сириус Тор кимна тържествено. Той с усилие се изправи и застана лице в лице с мен.
— Тогава нека Великият космос те води и нека Древните да са с теб — каза той и ми подаде брадвата. Оръжието беше без тежест, но усетих скритата сила, която се съдържаше в него, покорна и готова да бъде призована както желаех. Сириус Тор внезапно бе облян от падаща светлина и аз почувствах как неговите мисли, неговите спомени, терзания, радости, скърби, тревоги, надежди, идеи и знания преминават в мен, заедно е малка част от енергията на стотици хиляди души, която въпреки това почувствах като могъщия прилив на океан, който ме изпълни с жизненост, увереност и способност. Обърнах се да вървя, но Сириус Тор ме хвана и ме спря.