— Щях да забравя. Вземи това — протегна ръка, в която държеше лъчисто кълбо.
— Какво е това? — учудих се аз. Взех кълбото и в паметта ми изникна внезапно знание относно непознато място.
— За грандиозния финал — намигна ми той. — Трябва да изглеждаш представително.
След тези думи, Сириус Тор изчезна.
Съзнанието ми бавно се отнесе по течението на различните нива на осезание. Мракът избледня, заменен от светлина и после пак потъмня, вече реален и плътен. Аз отворих очи.
Изправих се. До мен лежаха скафандърни остатъци и парчета отломки от полуразрушената пробка.
— Риз! — извиках аз и се втурнах към нея.
Внимателно се надвесих над тялото ѝ. Знанията и способностите на Сириус Тор светеха в съзнанието ми, заедно със силата от екипажа на Могъщий. Болката в гърдите ми беше изчезнала. Чувствах се здрав и жизнен. Бях напълно изцелен.
Бавно протегнах ръце към Риз, разтваряйки дланите си. Прокарах разперените си пръсти над нея от горе на долу. Съсредоточих съзнанието си и усетих нейното жизнено поле, слабо и гаснещо, канещо се да освободи душата, от която произтичаше. В транс аз придвижих ръцете си и започнах да тегля от собствените си енергийни запаси. Движех се над нараняванията, щетите, тъмните петна по биополето на Риз и преливах жизнената си сила в нея. Манипулирах енергиите грубо, без опит, изхабявайки големи количества, за да поддържам концентрацията си. За миг се замислих дали Гакар действаше по същия начин, когато работеше с тези фини и могъщи спирали на съществуванието, дали по същия начин виждаше цветовете, шарките, структурите на висшата реалност. Една по една, аз излекувах раните на Риз. Но аурата ѝ продължаваше да свети слабо, бледо, в контраст с моето собствено сияние. Аз продължих концентрацията си и наливах още и още енергия, сила, жизненост в нея, докато аурата ѝ най-сетне започна да блести пред взора ми.
Усетих, че трябва да спра.
Излязох от транса, прекъсвайки връзката си с тъканта на реалността. Бях прималял от моментно изтощение заради усилието, което направих. Усетих нещо странно и сведох поглед да видя как е Риз.
Бях се престарал.
Риз изглеждаше в перфектно здраве. Сякаш нито ден от живота ѝ не е преживявала болест или драскотина. Жизнеността буквално струеше от нея като лек полъх. Но имаше нещо повече. Енергията, която ѝ бях дал, беше отвъд възможностите на тялото ѝ да поеме. Излишната сила беше променила Риз физически. Не просто здрава или излекувана. Тялото ѝ беше видимо променено. По-голямо. По-силно. По-могъщо. С всички произтичащи последствия.
Чувствах се неловко.
Тя все още беше в безсъзнание. Някаква далечна мисъл ми казваше, че това е нормално. Че всичко е наред и Риз ще се събуди след време.
Аз нямах време.
Не знаех какво щеше да стане.
Но знаех какво трябва да направя.
Вече не бях Текс Кърк, бивш космобоец от Федерационния съюз и застаряващ наемник. Моите спомени не бяха мои спомени. Те бяха нещо повече. В главата ми прехвърчаха данни, имена, локации, факти, дати, събития, логически нишки, последствия, информации и знания, формиращи една гигантска паяжина, в която всеки компонент беше свързан с всички други. Пред погледа ми не се виждаха само луминесцентни панели, метални обшивки, шлюзови врати, стълбища, платформи и машинарии. Аз виждах същността на обектите, тяхната точна позиция в матрицата на съществуванието, частиците, молекулите, атомите, които ги съставляваха и енергиите, външните и вътрешните, които се преплитаха и захранваха своите първообрази, давайки им сила, мощ, влияние и форма. В пространството около себе си усещах трептенето на първичните елементи, хармоничните пулсации на техните взаимодействия, ярко греещи в багрите на цялата цветова палитра и отвъд, щом нещо ново и биващо се случеше на мига, всеки миг, във всички мигове.
Аз вече не бях Текс Кърк. Не бях и Сириус Тор.
Аз бях и двамата.
И виждах света през очите на Изгубените.
Могъщий вече беше като отворена книга за мен. Аз закрачих по коридорите, вървейки с бързо и сигурно темпо. Подминавах отсеци и зали, терминали и роботи, бойни станции, коридори и асансьори. Катерех огромни стълбища и прекосявах грамадни докове. Всеки един кът, всяка сглобка ми бяха едновременно далечни и познати. Сякаш хиляди години аз бях кръстосвал нолрека на Могъщий, но сега го виждах с очите си наново и от нов ъгъл. Спомените на адмирал Тор блестяха безпогрешно в мислите ми, очертавайки схемите и плановете на най-грандиозния строеж в галактиката. Аз дишах равномерно, обзет от пълен покой и продължавах да вървя. Нищо не ме спря по пътя. Тишина се стелеше пред мен и около мен. Чувствах как е всяка крачка се приближавам все по-близо до развръзката. Все по-близо до целта.