Двете остриета се срещнаха с гръмотевичен сблъсък, който пръсна светкавици навсякъде. Аз се биех, размахващ брадвата със сила и умение, на което никога не съм бил способен преди. Изгубеният обаче беше истински майстор в дуелирането и неговото острие свистеше с пращящ пукот, йонизирайки въздуха. Аз направих дръзка атака, която бе посрещната с не по-малко дързък контраудар. Брадвата и катаната се сключиха в кръстосан застой.
— Микроб! — изсъска Изгубеният. — Звездна прашинка! Как смееш да заключваш моята сила!!!
Той натисна с цялата си тежест, променяйки постепенно ъгъла на кръстосване. Аз напрегнато удържах неговото противодействие. Лицата ни се приближаваха, докато накрая бяха на сантиметри разстояние.
— Нима сега ще пробваш жалкия номер с кибернетичния си боклук? — ехидно попита Изгубеният. Светлината от енергийните остриета освети бледото му лице.
— Благодаря, но този боклук ще ми трябва — рекох аз, стиснал зъби. — Много… по… лесен… е номерът с крака! — викнах високо и коляното ми се стрелна към слабините му.
Той извика. Аз разсякох с брадвата, но Изгубеният изведнъж отскочи назад и пропуснах. Отново остриетата ни се пресрещнаха във взрив от трещящи лъчи и комети от светлина. Той атакуваше и аз блокирах, отвръщах и срещах студения блясък на катаната. Брадвата ми пореше въздуха, търсеща целта на моята омраза и настървение.
Ние танцувахме около мостика. Скачахме по платформите, търкаляхме се по стълбищата, трошахме терминалите и разбивахме стратегическите екрани. Темпото на свистящите оръжия все повече се увеличаваше, минавайки границата на възможностите на плътта и продължавайки отвъд. Сцената на дуела вече беше просто един фон, поредица от препятствия, които носеха само мигновено забавяне, но не и пречка. Въпреки всичко, всяка микросекунда, всяка частица от времето беше безкрайно ценна за всеки от нас, докато въртяхме ударите си в невъзможни пируети. Аз трепнах и съзнанието ми изкрещя, когато катаната ме облиза и възтържествувах кръвожадно, когато брадвата ми вкуси чуждата плът. Той, Изгубеният, беше там; лицето му, изкривено от болка и презрителна омраза, изникваше в мислите ми, наред със смъртоносния лъч в ръцете му. Но същевременно, той не беше един, а част от нещо по-голямо, като звезда на тъмния небосклон, ликуваща и бореща се заедно с още много други. Аз също не бях сам; зад гърба си усещах възгласите и подкрепата на хилядите съществувания, вливащи енергия, всяко поотделно, но заедно правещи океан, бушуващ, помитащ, изпълващ ме с колосални способности.
Не беше дуел. Беше сблъсък на титани.
Извъртях се дръзко. Брадвата описа широка дъга, водеща право в целта. Изгубеният обаче се приведе странично, парирайки и едновременно скочи към мен с лакът, устремен към лицето ми. Аз се отдръпнах и неговият крак изплющя в точна подсечка. Катаната се стрелна мълниеносно, преди още да съм паднал. Аз обаче използвах силата си и превърнах падането във висок отскок, замахвайки с брадвата над главата си. Изгубеният се извъртя и се опита да ме прониже във въздуха, но катаната избухна в светкавици, пресрещната от дръжката на брадвата. Претъркалях се настрани и се изправих с нисък сечащ удар. Оръжието ми спря в тънкото острие отсреща. Той се възстанови от атаката и премина в настъпление с вихър от нападения, които ме притиснаха и затрудниха.
Силите ми бяха на привършване. Изгубеният също се изтощаваше, но той разполагаше с далеч повече енергия от мен. Ако бях запазил цялата сила на Сириус Тор, щях да го победя. Щяхме да сме наравно до самия край.
Сега, аз щях да загина.
Изгубеният замахна. Парирах едва и се приготвих за следващия блок, защото нямах време да атакувам. Не можех повече да поддържам състоянието на свръхскорост и нечовешка ловкост. Издръжливостта ме напускаше. Аз скочих и терминалът до мен избухна, раздробен от енергийната катана. Спънах се назад по централното стълбище, но този път нямаше какво да ме предпази от падането. Запремятах се тежко по широките стъпалата и се строполих в основата. Брадвата изхвърча от ръката ми и се плъзна настрани с неочаквано дрънчене.
— И така, всичко свършва — рече триумфиращо Изгубеният, докато слизаше с премерен драматизъм по стълбите. — Краят ти е близо, адмирал Тор. Ти се провали. Не можеш да се изправиш срещу господарите си. Срещу тези, които са те създали. Не можеш да ни победиш. Нито тези, които се крият зад теб, могат да ни спрат.
Той стигна основата на стълбището и бавно се приближи.
— Силата ти още ме държи, възпрепятствайки ме да те залича от съществуването. Но дори само смъртта ти ще е достатъчна. Щом те пронижа ние, господарите на Стелария, ще придобием контрол над най-силното оръжие в галактиката. Ще спечелим поредната победа към нашия стремеж. ЩЕ СИ ВЪРНЕМ ПРИНАДЛЕЖАЩОТО НИ И ЩЕ ПРИКЛЮЧИМ СТРАДАНИЕТО!