После всичко свърши. Не знам какво точно се е случило, или каква е първопричината. Избухна Войната. Някои я наричаха Свършека, Колапса. Един подир друг, обитаемите светове биваха поробвани или унищожавани. Скоро цялата галактика беше обхваната от този свръх конфликт. Аз самият се върнах във Федерационния съюз и се записах в армията, което говори колко фатално бе положението. Бихме се може би около десет години. Не помня вече. Онези дни бяха кошмар и досега. Всеки ден само сражения, пламъци и смърт. Нашата космическа флотилия я отрязаха от главните звездни системи на Съюза и ние се отправихме към Граничните светове, където направихме отчаяна последна съпротива. Естествено, разбиха ни. И дойдоха окупаторите. Колкото и да бяха страховити, те са само марионетки. Истинските завоеватели… никой и до днес не е сигурен кои бяха. Едно е ясно — те имаха мощта да подчинят цяла галактика на волята си и го бяха направили.
Това, което бе последвало за мен, бяха наистина трудни времена, в сравнение, с които периодът, когато бях бандит, изглежда като туристическа екскурзия. Години наред първо се борех просто за покрив, парче дъвкаем материал и шепа течност, докато рискувах смърт от радиоактивни и биохимични замърсявания, киселинни дъждове и тълпи озверели мутанти. Мислех си, че светът е свършил. Донякъде бях прав.
Постепенно се свестих от шока, а междувременно появилите се окупатори започнаха да събират оцелелите и да ги тикат в трудови лагери. Колкото и гадно да бе положението, имаше своите предимства. Даваха храна, вода, наоколо нямаше непосредствена опасност. Караха ни да възстановяваме унищожените заводи или направо строяхме нови. Възстановихме отчасти инфраструктурата, върнахме на теория електричеството и водата. Но нищо от тези неща не стигаше до нас. Постепенно сякаш изпълнихме някаква невидима квота и окупаторите започнаха да ни пускат из развалините отново на свобода. Останаха само работниците, необходими за работата на заводите, а окупаторите се затвориха в новоизградения Северен сектор. Ние с общи усилия постигнахме някакво ниво на цивилизация самостоятелно от окупаторите, но това „общество“ бързо се превърна във варварски конгломерат от йерархични фракции, позовавайки се на правото на по-силния. Така е и до днес. Разбира се, имаше бунтове, обаче те представляваха жалки изпълнения. Множеството, зовящо днес себе си „бунтовници“ са просто мародери в идеологическа маскировка. Колко удобно.
Днес аз съм на около двеста и петдесет години, плюс-минус десетина, но външно изглеждам най-много на средна възраст. Ако започна да се храня редовно, с чисти продукти, вида ми ще се подмлади относително. Имал съм много време да стана добър в това, което умея и доказателството е, че разсъждавам над тази мисъл. При добро желание, безмозъчно упорстване и космическа доза късмет, ще живея още петдесет до осемдесет години. Това е дарбата и проклятието на генетичното модифициране — изглеждаш вечно млад и изведнъж се скапваш за четвърт столетие и умираш изненадан. А може да е просто перспективата. Живял съм толкова дълго, че съм забравил, че обикновените хора също се скапват за четвърт столетие и умират изненадани.
Докато оцелявах, сред своите премеждия попаднах на Ларл — генномодифициран досущ като мен. Срещнах го още преди Войната. Двамата с него бяхме по следите на обща цел — звездолет с ценни артефакти на борда. Проследихме и го нападнахме едновременно. Имаше спор кой ще си тръгне с плячката. Нататък историята е ясна — двама космически пирати, един товар, много оръжие. Резултат — стоката бе загубена. Както и евентуалното баснословно богатство на пласиралия я. Не че щеше да има значение, ретроспективно погледнато. Но аз и Ларл се намразихме. Аз загубих окото си и понеже нямаше клониращи станции на Граничните светове, си купих превъзходна кибер протеза на безценица от „колега“. Пътищата ни с Ларл се пресякоха още един-два пъти, колкото да си разменим здрава доза бластерни лъчи, олово и юмруци. След това повече не го видях. Нямаше дори да смятам, че е жив.
Обаче половин век по-късно, когато вече съм стъпил на краката си и съм в началото на моето ново поприще на наемник в един разрушен свят, тръгвам да издирвам специален преносим компютър. Каква ирония. Оказва се, че Ларл не просто е жив и здрав, ами има поръчка за същата купчина полезно желязо. Не е нужно да се казва какъв дуел, не, какъв махленски бой си ударихме един на друг. Междувременно, случайно счупихме компютъра. Освен да лежим една седмица на легло, налагаше се да го правим гладни.