Мека светлина озари мостика. За миг сякаш пространството се нагъна и после чувството изчезна. Двама Изгубени, мъж и жена, облечени в роби, застанаха пред нас. Качулките им бяха свалени и израженията им бяха спокойни и проницателни, почти тъжни. Но имаше нещо много обикновено и земно в начина, по който дълбоките им погледи срещнаха моя.
— Време е — каза тихо жената. — Трябва да продължите напред.
— Защо? — попитах аз. — Намерихме Могъщий. Вземете го и ни оставете на мира. Ние приключихме нашето участие.
— Вие преминахте успешно сегашното изпитание — отговори мъжът. — Но вашата съдба все още не е приключила. Тепърва ви предстои да преживеете и преодолеете още много.
— Тримата имате уникални същности — добави жената. — Оцелявайки заедно, вие формирахте нещо, което ще има последици след стотици години.
— Не искам да имам нищо общо повече — запротестирах аз. — Стигнал съм предела си.
— Нима? Погледни дълбоко в себе си, Текс Кърк и кажи… кажи не на нас, а на себе си, наистина ли си стигнал предела?
Аз се вгледах в дълбините на душата си. Но това, което видях там, бяха само безброй привидения, загинали не по своя воля, а по моя. Загинали, защото аз бях избрал така.
Имах ли право да продължавам така?
— Уморен съм — промълвих с мъка. — Някой друг трябва да избере вместо мен.
— Не — отвърна жената. — Ти не можеш да прехвърлиш тази отговорност на другиго. Изборът винаги е твой и ще бъде така до края на вечността. Ти сам ще решаваш каква ще е съдбата ти. Какво ще направиш и какво ще сториш, е винаги в унисон с твоята същност. Твоето Аз.
— Тогава избирам повече да не се меся. Оттеглям се.
— Ако го направиш, ще има хаос и разруха. Хора ще загубят приятелите си. Любими ще бъдат разделени. Невинни души ще бъдат доведени до ръба на съществуването си.
— Да не би да се опитвате да ме изнудите чрез съвестта ми? — Аз изгледах сурово Изгубените.
— Ние единствено посочваме най-вероятното бъдеще. Нещо, което вече знаеш. Което също толкова вероятно няма да изоставиш.
Аз прехапах устни гневно. Сведох поглед, потънал в мисли. Това беше очевиден капан. Изгубените се опитваха да ме подведат. Може да бяха от „добрите“, да искаха мир, но нима не бяха те, които попречиха на една планета да получи свободата си? Нима те, ако наистина желаеха да помогнат, нямаше да се намесят пряко, също както техните противници бяха направили? Но бяха прави. Аз не можех да изоставя галактиката сега. Не исках. И нямаше да го направя. Това беше вярно.
Какво имах да губя? Бях обещал, че заради Лидия ще отмъстя. Можех да добавя и останалите ми другари към списъка. Но отмъщението не се оказа решение. То не ми върна отнетото. То не облекчи болката. То не изтри страданието, което щях да изпитвам до края на дните си. Какво оставаше? Борбата. Аз вече бях опустошен от злото в лицето на древните властелини, ламтящи за господство, наречени Изгубените. Всички Изгубени. Защото дори на тези, които стояха сега пред мен, не можех да им имам доверие. Не можех, защото те не бяха направили нищо. А нещо трябваше да се направи. И ако някой не направеше нещо, още като мен щяха да страдат.
Не се чувствах достоен да бъда факлоносецът. Да бъда този някой.
Но кой друг?
Погледнах Риз и капитан Топло. Това бреме не беше част от тях. Те не бяха длъжни да го поемат. Но начинът, по който стояха близо до мен, рамо до рамо, говореше за избора, който бяха направили.
Обърнах се към Изгубените:
— Какво следва сега?
— Време — каза мъжът. — Място. Възможност. Не можем да видим всичките нишки в тъканта на съществуването, но виждаме достатъчно, за да разберем, че вашите съдби ще изиграят важна роля във Вселената. Важна за Стелария, във всеки случай.
— Починете си сега — добави жената. — Намерете кът, съдържащ поне малко покой и оставете раните ви да заздравеят. С наша помощ, времето ще ви излекува, но не ще ви докосне, дорде не стигнете заветната цел. — Тя вдигна ръка и лъч от светлина ни обгърна за миг, след което угасна сред множество малки проблясъци.
След това Изгубените вдигнаха високо длани и огромен ореол се появи над тях. Сияйният обръч се спусна и щом ги достигна, те изчезнаха.
Аз машинално извадих кристала на Симънс от терминала, прибирайки го при револвера на Гакар и лулата ми. Попипах шапката си и поведох Риз и капитан Топло към най-близкия хангар. Не използвах телепорта. Вървях по пустите коридори и отсеци на Могъщий, слизайки по стълби, качвайки се на асансьори, крачейки с апатична походка. Въпреки това, минаха само няколко минути, преди да стигна до най-близкия хангар. Избрах първия по-голям звездолет, който ми попадна и активирах автоматичния модул на док-станцията. После се качих на борда, заедно с Риз и капитан Топло.