Докато разсъждавах над начина, по който да се проведе рейда, Ларл леко ме бутна и рече:
— Компания. Север-северозапад, спрямо нас. Приближават бързо.
Аз вдигнах поглед отвъд лагера на Червената банда и затърсих в указаната посока. Телескопичното увеличение на окото ми показа неочаквана картина: две превозни средства, движещи се с висока скорост към нашата цел. Приличаха на всъдеходи, носещи отличителни червени емблеми. Не в алено ръждив оттенък като якетата на бандитите. Цветът бе тъмен, дълбоко наситен. По рекстразите.
— Орденът на първата вяра — изсъсках аз. — Сигурно идват да търсят новобранци.
До мен Ларл изръмжа ядно.
— И сега какво?
— Придържаме се към плана — отговорих. — Дори можем да се възползваме от ситуацията. Да вървим, или ще изпуснем възможността.
Двамата започнахме да слизаме. По това време вече се бе смрачило. Останали бяха няколко лъча дневна светлина, упорито отказващи да се оттеглят от небосклона. Звукът от двигатели огласи пространството. Членовете на Червената банда се размърдаха и вдигнаха тревога. В този момент всъдеходите спряха и техните екипажи излязоха: всякакво мое съмнение кои са те, се изпари. Носеха бронежилетки, картечници и шлемове; движеха се организирано и стегнато. Орденът на първата вяра. След окупаторите, те бяха най-опасната сган, от която трябва да се бяга веднага, ако ги видиш. Дори Черните орли се замисляха, преди да влязат в сражение с тях.
А ние щяхме да измъкваме стока изпод носа им.
С бързи, резки притичвания между укрития, аз и Ларл приближавахме към лагера. Чуха се викове и започна стрелба. Аз стиснах зъби и вдигнах бръмчалката пред себе си. Ларл щракна двуцевката и я подготви за стрелба. Сто метра. Петдесет. Двайсет. Десет.
Подадохме се иззад ниския зид, последното укритие, и се почна.
Червената банда имаха преимущество. Защитеност. Но Орденът разполагаше с огнева мощ. Пистолет няма шанс срещу автоматична стрелба. Нито карабина. Издебнах двама в гръб. Разстояние три метра. Стрелях без колебание. Бръмчалката затрака със своето монотонно жужене. Не пропуснах. Атакуваха ме отляво. Беше сам. Отговорих с дълъг откос, отстъпвайки към прикритие. Ларл го изненада. Двуцевката отекна. Аз продължих напред, Ларл ме следваше. Отгоре на платформите цъфнаха бандити. Откриха разпокъсан огън, но ни принудиха да забавим устрема си. Последва престрелка. Аз не пестях патрони и сипех дъжд от куршуми хаотично. Давах възможност на Ларл да ги елиминира. Две минути. Малко и все пак твърде много. Имаше още стрелба. Но ние вече само избягвахме битките. Преграден огън и отстъпление.
Хаосът се задълбочи.
Ревът и пламъците от дулата не спираха. Преплетените платформи и скупчените офиси на рафинерията бяха идеални за засада или барикадиране. Стъмни се. Шансовете за приятелски огън се увеличиха. Започнахме да претърсваме помещенията. Епицентърът на бойните действия се беше изнесъл встрани от нас и ние се заехме да издирим компютъра, колкото се може по-бързо. Щурмувахме стая след стая, машинни отделения и хранилища, но никъде не намирахме търсената цел. Изведнъж, тичайки през един склад, налетяхме на квартет от Бандата. Почти ме застреляха, но свръх рефлексите ме проснаха на земята и се превъртях по хълбок.
— Ларл! — извиках предупредително. Подадох се частично иззад парапета, където се покрих и стрелях на сляпо. Повалих един, но другите се скриха. Започна кратка, но напрегната схватка. Ларл, идвайки след мен, се появи зад ъгъла на коридора с пламтящи дула на двуцевка. С животинска пъргавина той се хвърли към купчина контейнери, без да спира стрелбата. Това ми даде възможност да поема инициативата. Аз фокусирах кибер окото си върху най-близкия бандит и активирах прицелната система. Пред погледа ми се появи динамичен дисплей на балистичната траектория. Прицелих се и стрелях с къс откос. Бандитът рухна във фонтан от кръв. Насочих бръмчалката към подаващия се следващ смелчак и го принудих пак да се скрие. Ларл използва момента и отстрани другия оцелял. След няколко секунди стрелбата свърши. Аз се изправих и погледнах Ларл. Той отвърна на погледа ми и кимна.
Тръгнахме към стаята, откъдето бяха излезли четиримата. Някъде навън под нас, гърмежи и откоси разцепваха тишината на равни интервали.
Като влязохме, попаднахме на кабинет, който явно е бил на местния главатар. Всичко, което един мародер можеше да си позволи като лукс, присъстваше тук: череп на онозавър вместо преспапие, лампа с абажур от цветен найлон, килим от кожите на различни мутанти, захабени или изпочупени джаджи, нахвърляни наоколо. Впечатление правеше масивният куфар, лежащ на бюрото. Изглеждаше не на място сред цялата сбирка. Твърде непрактичен. Твърде сухарски. Твърде… нов?