— Вътре трябва да е компютърът — каза Ларл и посочи куфара.
— Да погледнем бързо съдържанието и да изчезваме. — Експлозия удави част от думите ми. — Орденът не е тук за новобранци. Подозирам, че търсят същото като нас.
Припряно грабнах куфара и се опитах да го отворя. По рекстразите. Беше заключен с комбинация. Не можех да разпоря куфара лесно, защото бе направен от твърд поликарбонов материал. Но не можех и да го прострелям, защото щях да повредя компютъра. А нямахме време да търсим комбинацията. Не знаех какво да направя. Изведнъж се сетих, че си бях взел кодовия разбивач. Затършувах из джоба си и извадих малкото устройство. Активирах режима за механични комбинатори. Поставих слота на разбивана върху панела на комбинатора. Започнах процедурата по отключване. Ларл ме гледаше търпеливо, но стойката издаваше нервността му.
— Нямаме време! — процеди той и хвърли поглед през прозореца. — Всеки момент Орденът ще дойде! Просто го грабвай и да изчезваме!
— Още… малко.
— Побързай!
— Секунда! — изнервих се аз. — Трябва само… още миг… — закопчалките се завъртяха и щракнаха. — Готово!
Трескаво отворих куфара. Забих нос в тъмната вътрешност и… замръзнах на място.
Ларл не си направи труда да погледне. Досети се. Компютърът го нямаше.
8
Стоях и гледах неподвижно. Една малка, автономна част от моето съзнание цинично подхвърли, че това е предвидим развой на събитията. После ехидно се изсмя, защото мнението ѝ бе, че статистически винаги става така. Всеки път.
Усложнения. Солта и проклятието на живота.
Ларл грубо ме сграбчи за рамото и ме разтърси.
— Изчезваме! — излая найтът и без да чака, сам си плю на петите.
Аз престанах да зяпам безучастно. Грабнах празния куфар и изфучах в коридора навън. Без да се оглеждаме, двамата с Ларл спринтирахме в мрака безразсъдно. За наш късмет, не срещнахме Ордена очи в очи, нито объркахме посоката, водеща към Дездемона. Сенките ни безумно се кривяха и въртяха, докато препускахме край догарящи огньове или мъждукащи лампиони. Вдигахме шумна тупурдия в отстъплението си, но дорде преминем отнякъде, вече изчезвахме нататък. Налагаше ми се да поемам дъх, докато издишвах. За друго нямаше време.
Единият километър, делящ ни от Дездемона, бе преодолян за отрицателно време. Нищо чудно. От бързане зрението ми се бе замъглило, а кибер окото — разфокусирало.
С Ларл влетяхме в кабината на всъдехода. Аз стартирах припряно двигателя и дадох газ към първата противоположна на рафинерията посока. Дездемона изрева и потъна в мълчаливата нощ.
След като адреналинът ни се нормализира и покарах няколко километра, Ларл попита:
— Сега какво?
— Придържаме се към плана — отговорих без колебание.
— Без стоката? — скептично ме изгледа Ларл.
— Я не ме занасяй — отвърнах на погледа му. — Сякаш досега не си правил този номер. Парите и пропускът ми трябват. Ако трябва, ще застрелям Симънс, за да ги взема. Знаех си, че поръчката беше гнила. Но, по рекстразите, Ларл, хиляда кредита! Кога за последно си чувал за такава сума? Преди Войната?
Ларл поседя мълчаливо, после неохотно кимна.
— Заплащането наистина е необичайно. Претеглил ли си обаче рисковете?
— Ларл — натъртих аз, — кога друг път ще изпадне такава възможност? По рекстразите, с толкова кредити бих ремонтирал някой катастрофирал звездолет и веднага да се измета от тази скапана планета!
— Вярно е — изръмжа Ларл. — Но ти нямаш представа в какво се забъркваш. В какво забъркваш мен. Отсега ти казвам, очаквам още неприятности.
— Важното е — аз се обърнах да го погледна, — с мен ли си, или продължавам сам? Ще извоюваш ли мястото си, или обмисляш перспективата да се трепеш в местния завод? Или си решил да се запишеш при веселите самоубийци от Ескадрилата? По един или друг начин, това е краят, Ларл. Имаме може би още няколко години време като свободни наемници. Но животът рано или късно настига всеки. А ние доста дълго му бягаме. Така че, какво решаваш?
Ларл не отговори.
— Така си и мислех. — Направих малка пауза, докато обмислях как да продължа. Всъщност не е чак толкова лошо да работиш в завод. Даже се искат връзки, за да се уредиш. Но на мен лично сивият, ежедневен труд винаги ми е бил по-тежък от натискането на спусъка и оцеляването на ръба. Кой знае. Може би съм пристрастен към адреналина. Може би не знаех друг занаят и нямах време да уча. Едно беше сигурно — аз, както и Ларл, живеехме живот назаем. Обърнах се към найта и продължих: — Ето какво ще направим: Даваме на Симънс куфара, искаме си парите. Симънс ги дава, ако ли не, ние ще си ги вземем. После се махаме и изчезваме от сцената за няколко седмици. Просто и ясно. Бързо, точно и с минимум риск. После всичко ще се върне постарому. Е?