Ларл все така мълчеше. Аз май също не си вярвах съвсем.
— Какво всъщност стана? — запитах се аз на глас. — Как скенерът ти засече празен куфар?
— Нямам представа — сърдито отговори найтът. Той извади отново устройството и го включи. — Все още го засичам. Явно има някакъв вид транспондер.
Аз стиснах зъби и продължих да шофирам. Не казах нищо. Но изиграният номер засили подозренията ми. След няколко минути промених курса към мястото за срещата. Бях нащрек. Не за преследвачи.
Готвех се да навляза в Кратера.
Кратерът е най-опасното място в града. Самата зона е заобиколена от Центъра, Лагера, Индустриалния и Каналджийския сектор. Наречена е Кратера, защото по време на Войната, тук е бил епицентърът на мощна орбитална бомбардировка посредством антипланетарен лъч за локално поразяване. Лъчът издълбал огромна дупка в непосредствения си радиус на действие, а ударната вълна от съприкосновението повече или по-малко помела целия град. Простичко казано, тук е кота нула. Енергийните нива са били достатъчно високи, за да се отдели радиация във всички възможни спектри. Включително светлинния. Нощем мястото излъчва зловеща, мъртва светлина с цвят на индиго. Ако Индустриалният сектор е страховит през нощта, то в Кратера дори аз не смея да се мяркам, щом слънцето залезе. Разрухата в тази ничия земя е внушителна. Малкото оцелели скелети на някогашни постройки контрастират спрямо стръмните склонове и засилват суеверния страх, с който е пропито мястото. Всъщност обходната част е само по периферията. Там радиацията е достатъчно слаба, за да те убие след часове, а не минути. Самият кратер никой не го знае. За дълбочината му се спекулира, но се предполага, че достига цял километър. Историите за призраци, демони от други светове и абсурдни мутанти дори няма да ги споменавам. Тук е адът наяве. При това през деня.
Тук загадъчният Вал Симънс бе избрал да се срещнем.
За щастие, координатите сочеха най-външната точка по периферията. След малко лутане, аз отбих Дездемона от пътя и спрях. Нямах време да крия всъдехода. Сега по-важно бе да мога бързо да стигна до машината в случай на отбой.
Аз и Ларл слязохме. Посрещна ни мъртва тишина. Затворих вратата на всъдехода. Звукът отекна като взрив в неподвижния мрак.
Исках да се махам вече.
Наложих волята си над вдървените ми крака и се запътих към малка, необичайно запазена офис сграда. Ларл ме следваше плътно, тих като сянка. Конструкцията на сградата беше предимно цяла, липсваха само прозорците. Хм, чудно. Формата ѝ бе като елипсовиден купол, излят над основите. Върхът на купола рязко се издигаше, нарушавайки първоначалната крива и образуваше усукана кула. Постройката изглеждаше по-внушително, отколкото беше. Като височина имаше най-много осем-десет етажа. Симънс вероятно чакаше на върха. Знам, че аз бих избрал върха, защото оттам щях да имам максимална видимост. Което означаваше, че вече сме забелязани.
Прекосих улицата и прекрачих зеещия, някога остъклен вход. Вътре беше абсолютен мрак. Нямах гайгеров брояч, но и без него можех да усетя, че мястото не е подходящо за дълготрайно местообитание. Кибер окото ми включи своя миниатюрен илюминатор. Ларл леко изсумтя при проблясъка на бледата светлина. Аз малко се стреснах, защото бях забравил за него. Проклети найти. Когато искат, могат да са по-безшумни и от тишината. Продължих да навлизам в преддверието бавно и внимателно. Симънс едва ли би рискувал да дойде тук сам, както направи в Каналджийския сектор. А може би и тогава имаше компания, без да забележа. Но никой не ме спря, докато крачех из смълчания интериор. Крайно подозрително. Стигнах централното помещение. Някога то е било просторно и светло за размерите на сградата, но сега приличаше на пещера, черна и негостоприемна. Стълбището, опасващо асансьорните шахти в центъра, беше запазено. Започнах да изкачвам спиралните стъпала. Бяха метални, не бетонни. Звукът от военните ми ботуши глухо трополеше из сградата, въпреки че се движех максимално тихо. Вероятно тук е било обиталището на някоя малка, но суетна корпорация. Самите етажи представляваха голи скелети от стоманени греди, метални връзки и заклещени останки. Явно подовете също са били от стъкло.
Освен последния етаж.
Металното стълбище изчезваше в малък отвор сред море от тъмен бетон. Тук горе мрежата от стоманени греди бе по-гъста, поддържайки някога по-сложна конструкция. Аз извадих револвера си, преди да продължа. Бръмчалката оставих във всъдехода. Не можех да нося нея и куфара едновременно и да стрелям. Ларл вдигна двуцевката си. Двамата изкачихме последните стъпала припряно и готови за всичко.