Е, почти всичко.
Озовахме се сред останките на просторен директорски кабинет. Смея да кажа директорски, защото преди Войната, само прекалено богатите корпоративни шефове си позволяваха офис с размерите на семейно жилище. От красивата и скъпа обстановка не бе останало много. Всъщност, ако не се намирах насред Кратера, щях да се учудя, ако преровителите бяха оставили каквото и да било. Сред оцелялата мебелировка се намираха няколко статуетки от различни литоси и кристали, мраморен фонтан, полуизгнили килими, сринала се лавица, натрупана с остатъци от архаични книги, видеостена, изтърбушена и разбита от времето, счупени пластики и… препариран джагръф??? Мислех, че тия зверчета са мутанти, появили се след Войната…
В центъра на цялото помещение, в основата на фонтана, лежеше застинала фигура. Приближих се. Беше Симънс. Костюмът му бе измачкан и захабен. Очилата му липсваха. Сериозното му, строго лице бе обезобразено от куршум между веждите. Очите му бяха затворени, сякаш дремеше. Завинаги.
По рекстразите. Бяхме попаднали в капан.
Преди да успея да огледам трупа по-внимателно, Ларл се обади:
— Имаме проблем. Прикрий се.
Просторният офис беше с овална форма. Стената откъм стълбището играеше ролята на подпора. Срещу нея имаше огромен зеещ отвор, който в миналото е бил прозорец. Сега приличаше на недодялана тераса. Ларл беше приклекнал в основата на перваза и надзърташе предпазливо над ръба. Аз веднага залегнах зад перваза. Приближих се до Ларл и леко се надвесих, взирайки се в тъмните улици долу.
Гледката не ми хареса.
Долу имаше най-малко три дузини добре въоръжени мъже. Нямаха униформи или уеднаквено снаряжение, но се движеха координирано, с обучено поведение. Ескадрилата. По рекстразите. Десет към едно, че бяха тук за нас с Ларл. Всеки момент щяха да влязат в сградата, а нашата позиция имаше само един изход. Сигурно са ни чакали.
С Ларл нямахме достатъчно амуниции, за да се сражаваме с такава тълпа. Нито пък бяхме в изгодно положение. Нямахме предимството на изненадата. Единственият път за отстъпление бе десет етажа свободно падане.
Изведнъж нощта бе разкъсана от чудовищния рев на реактивен двигател. Покрай кулата профуча масивен щурмувал. Бръснещият полет смути и разсея наемниците долу. Те започнаха да подвикват и да търсят укритие. Щурмувалът междувременно се завъртя и стремглаво се спусна към земята. Секунда по-късно машината с грохот се приземи, превръщайки в прах и отломки остатъците от две жилища, изпречили се на пътя ѝ.
Окупатори. Кратерът всеки момент щеше да се превърне в гладиаторска арена.
Трюмът на щурмувала се отвори и от вътрешността му се изсипаха бойни роботи и сайкрони. Не че има голяма разлика между двата типа тенекия. Машините се спуснаха срещу Ескадрилата и се завърза ожесточена схватка. Наемниците не бяха напълно изненадани, но определено не бяха подготвени за битка от такъв клас. В първите секунди отнесоха сериозни загуби, но бяха добре прикрити и ограничиха щетите. От своя страна сайкроните бяха изцяло на открито и разчитаха единствено на бронята си. В случая това бе достатъчно да изравни силите. Лазерни лъчи кръстосаха траектории с кинетични куршуми и огнени звезди затанцуваха по дулата на оръжията. Индивидът изгуби своя облик. Сега бяха само наши срещу техни, единият край на улицата срещу другия. Светлината, породена от гърмежите, постоянно гаснеща в мрака, скриваше детайлите, вместо да ги откроява.
По-добър момент за напускане на сцената нямаше да има.
— Хайде! — дръпнах Ларл за ръкава и се отдалечих от прозореца. Без да обръщам поглед, поех обратно по металното стълбище. Захвърлих безполезния куфар. С револвера напред заслизах по опасната спирала.
Атриумът бе все така тъмен и тих. Да, бе. Мен ще излъжат. Без предупреждение застрелях първия наемник, скрит между колоните и се хвърлих от оставащите два метра до земята. Залата писна от стрелбата на още три оръжия. Ескадрилата имаше закалка, спор няма. Аз обаче съм от два века в тоя занаят. Дулата им издаваха позициите. Тътнах двама глупаци сред саксиите, Ларл очисти последния. Навън пукотевицата продължаваше.
На входа не ни посрещна никой. Късмет. Дездемона беше на петдесетина крачки. Няколко секунди, бърз спринт и ни нямаше.
Но не се получи.
Ларл тръгна първи. Аз го последвах на метър зад него. В мига, в който стъпихме на прашния, сив бетон отвън, сгрешихме. Попаднахме под кръстосан огън. Но спряхме ли устрема си, бяхме трупове. Единствено можеше да продължим. Рикошети и прицелни изстрели ни обгръщаха. Метри. Метри ни деляха от прикритие. Статистически обаче, провалът дойде. От общата маса изникнаха лазерен лъч и парче метал. Проектилите описаха прецизни, почти елегантни линии. Векторите им се преплетоха и избраха обща цел. Не мен. Куршумът се впи яростно в крака на Ларл, а смъртоносната светлина безмилостно прониза рамото му. Той се препъна и безжизнено политна напред.