Е, това беше. Страхотен начин за приключване на вечерта.
— Откъде да знам. Имам очна протеза, но не съм ясновидец. — Сигурен бях, че във Вселената съществуваха и по-остроумни реплики за съответната ситуация, но в момента само това ми дойде наум.
Сакото кимна на Ревера и двамата пак ме почнаха. Знаеха си процедурата. Ако бяха умни, щяха да се откажат на третия или четвъртия път. Ако не, щях да се спомина по доста просташки и некадърен начин. След малко пак спряха и Сакото ме задърпа за шлифера.
— Пак ще повторя, къде е компютърът, Кърк? Знаем, че ти последен го открадна.
— Слушай, знам, че едва ли ще влезе в монотонната ти кратуна, но аз също ще повторя: Не е у мен! Получих поръчка да го задигна, но ме изпържиха. — Подхвърлих им малко истинска информация, обаче не вярвах, че ще ме оставят на мира. — Този, който ви е казал да ме посетите, ви е пратил за ворионски палачинки, момчета!
За моя изненада, те се отказаха. Сакото ме блъсна и оправи истинското си сако. Кимна на Ревера, който до този момент бе мълчал. Двамата се запътиха към вратата. На излизане Сакото се обърна и рече:
— Предупреден си, Кърк. Ако ни лъжеш, ще разберем. Стой надалеч или ще те убием.
Вратата се затръшна. Първата ми мисъл бе просто да се втурна след тях и да им напълня гърбовете с олово. Посегнах към колана и замръзнах. Револверът липсваше. Трескаво се обърнах. Видях го на бюрото, разглобен и с извадени патрони. Но непокътнат.
Защо, по рекстразите, не го бяха откраднали?
10
Реших да си събера мислите. Дорде осъзная какво правя, вече бях зад бюрото, яростно смучещ старата лула, докато се опитвах да изпия шишето с алкохола през мундщука. Разбрах, че нещо няма да ми върже този метод и започнах да редувам предметите в ръцете си. След няколко минути изхвърлих вече празната бутилка. Продължих да хапя моя тютюнев вдъхновител и вперих поглед в тавана.
Кои бяха тези? Сами ли действаха? Що за хора няма да ми посегнат на оръжието? Хвърлих поглед към револвера. Дори преди Войната този модел беше престижен и труднонамираем. Всеки наемник търсеше подобна ютия и аз бях уредил моята с доста дебели връзки. Тогава ми струваше хиляди кредити. В днешно време представлява цяло състояние. Ако има кой да плати. И все пак…
Прибрах револвера с намръщено изражение. Бях ядосан на себе си. Свалих гарда, когато не трябваше. Но тия двамата все пак ме впечатлиха. Бяха успели да преодолеят защитните системи на кантората. Определено имаха умения. Направих кратка проверка. Непокътнати. И деактивирани. С все по-лошо настроение, аз отворих останалата бутилка ром. Поне не бяха тършували. Чакали са специално мен. Направо да ми стане драго.
Запивах се известно време. Отново заместител на съня. Леко взе да ме хваща. Изядох остатъците от провизиите, без да пестя. Щяха да са ми необходими сили. Отворих шкафа с екипировката и взех няколко неща, които сметнах за необходими. Изтупах хубаво шлифера и шапката си от прахта, пооправих си физиономията в отражението на компютърния терминал и глътнах последния си освежител за уста. Заредих револвера.
Повече нямаше да се оставя да ме изненадат.
Май се самозалъгвах.
Излязох. Заключих, колкото да не е без хич. Слязох два етажа по-надолу. Вместо да продължа по стълбите, отбих в коридора. Третата врата вляво беше похабена и паянтова. Нямаше надпис, само някаква олющена емблема. Почуках и отворих вратата, без да чакам.
Мястото бе по-малко от кантората ми. За засилване на чувството за теснота, бе разделено на две стаи. Беше почти необзаведено и това бе единственото, което го спасяваше от етикета „претъпкан“. Е, имаше купчина вехтории, но те бяха чинно набутани в далечния ъгъл. Зад дребно, саморъчно поправяно бюро, седеше моят „колега“. Ранните соларни лъчи се цедяха през мръсното стъкло и се стичаха по мътното му лице. Очите му гледаха с надежда и нетърпение, но щом срещнаха погледа ми, ентусиазмът им угасна. Рядката му коса беше странно преплетена с невчесаната брада, придавайки му вид на престарял лъв. Винаги го заварвах така. По всяко време на денонощието. Нямах представа дали спи. Ако имаше работа, обикновено го нямаше. Не заключваше. Но през останалото време стоеше зад малкото си бюро, винаги примрял в очакване на някой клиент. Или смъртта. Понякога той ми напомняше какъв късметлия всъщност съм аз.
Смятах го за старец. А беше само на четиридесет и няколко.
Тънките му, изсъхнали ръце се размърдаха. Той вдигна леко глава и ме поздрави с половин уста:
— А, Текс, заповядай, заповядай, разбира се… — гласът му бе слаб и отнесен, сякаш винаги мислеше за нещо друго.