— Как върви бизнесът? — вмъкнах аз малко фалшива солидарност, вместо поздрав.
— А, бива, бива… — Той мързеливо ме фиксира. — Онзи изпаднал в беда търговец, който ми препрати, се оказа доста затънал… в проблеми.
Не думай, помислих си аз. „Търговецът“ беше изпаднал в немилост член на Дипломатическия корпус. Бяха решили да му запушат устата, защото правил сделки с арсеналистите. Търсеше защита и охрана.
— И какво стана? — поинтересувах се аз. Знаех, че старото куче пред мен не отказва нито една поръчка и все се чудех как оцелява. Не можех да се виня, че исках да се поуча.
— А, е-е, ами, гръмнаха го… — равнодушно рече моят „колега“. — След като два дни ми беше плащал. Мисля, че добре припечелих от този случай — заключи той простичко. Аз кимнах.
— Да си чул нещо напоследък? — смених темата, пристъпяйки към целта на посещението си.
— Да съм чул ли? Човече… не знаеш ли новината… Преди няколко вечери, когато си пиех дружно с моя приятел, нямаш си представа как ми проглуши ушите. Оказа се… че някакви смелчаци атакували окупаторски конвой!
— Сериозно? — Повдигнах вежди. По рекстразите. — Кога?
— Де да знам… Било, а, посред бял ден.
— Само лунатик с топлинен удар би извършил подобно нещо. Какво са транспортирали окупаторите?
— Де да знам, човече!… Казах ти, каквото ми каза моят приятел. Окупаторите се връщали от Западните планини и попаднали… а, на засада.
— Какво станало?
— Е-е, не е ясно… Били гепили нещо. Нещо ценно. Много ценно. Окупаторите са бесни. Вилнеят в града, правят чистки. Каквото и да е това, искат си го обратно… на всяка цена.
Аз не отговорих. Мрачно предчувствие ми се оформяше в главата. Усещах, че догадките ми, щом се избистреха, няма да ми харесат.
— Благодаря — рекох и се обърнах да изляза.
Зад гърба си чух шумно изщракване. Замръзнах.
— Текс.
Бавно се обърнах. Срещу мен зейнаха чифт мастиленочерни дула. Двуцевка. Старото куче я стискаше, без да трепне. Лицето му оставаше непроменено, сякаш все още си говорехме общи приказки.
— Има награда за главата ти — рече той. — Пет хиляди кредита. — Думите му сега звучаха твърдо и рязко.
Аз мълчах. Мислех за предпазните плочи на шлифера си.
В един дълъг момент двамата се гледахме. После той въздъхна тежко и остави двуцевката на бюрото.
— Но аз няма да ги взема. — Раменете му се отпуснаха. Очите му, вече тъмни и лишени от живот, успяха някак си да угаснат още. — Не мисля, че е редно. Аз съм една развалина, Текс, но благодарение на теб все още дишам. Не защото си ми направил голяма услуга. Знам, че винаги ми подхвърляше случаите, които ти отминаваше и ме пращаше да си съдирам задника за мизерно заплащане. Или пък свръхрисковите поръчки, които ме състариха, пак ти ги препращаше към мен. Но въпреки това съм ти благодарен. — Той видя изумената ми физиономия и леко се намръщи. — Не ме гледай така. Наясно съм, че в света отдавна няма безкористност, нито алтруизъм или доблест. Но много често няма и елементарна размяна. Почти всичко се е свело до грабеж и поробване. Затова ти благодаря. Ти ми предлагаше размяна. Това ми донесе още няколко години борба. Време, може би напълно пропиляно и обезсмислено, но все пак дадено. Сега аз ще ти предложа размяна. Няма да те гръмна. В замяна, искам единствено да изчезваш оттук.
Последва мъртва тишина. Аз стоях и зяпах. Нямах представа, че той имаше толкова дълбока, макар и странна логика. Никога не съм си мислел, че в лицето на смъртта, мой ангел хранител ще се окаже потрошената ценностна система на един гаснещ човек.
Обърнах се и излязох. Още една страница от моята история се затвори завинаги.
Прекрачих входа предпазливо, със стегнати рамене. Двамата пазачи от Ескадрилата ми хвърлиха бегъл поглед. Аз се отпуснах. Новината за петте хиляди кредита за моята глава още не се бе разчула. Закрачих бързо и твърдо. Горещият сутрешен вятър развя шлифера ми, вихрейки пясъка и прахта наоколо. Като гладни призраци, облаците-останки на някогашното величие ме съпроводиха по пътя. Друг път бих ругал заради сухата кашлица, която ми причиняваха, но сега бях благодарен за неочакваното прикритие.
При първа възможност се разкарах от централните улици и поех по малките алеи между разрушените сгради. Вятърът тук утихна, а аз вече нямах нужда от неговата прашна прегръдка. Срещнах няколко окъсани преровители, но те ме отбягнаха. Когато започнах да се отклонявам от целта си, рискувах и отново излязох по обитаемите улици.
Списъкът ми с информатори и сътрудници рязко се бе съкратил, щом научих за обявената награда за моя милост. Повечето от тях сигурно вече ме издирваха или направо тичаха към кантората ми, за да ме гръмнат вместо здрасти.