— Значи компютърът стои в основата на всичко? Това е бил товарът на конвоя?
Лидия ядосано прехапа устни и тръсна глава. Беше се издала. Тя настойчиво ме погледна в оцелялото ми око.
— Текс, вярвам, че компютърът не е у теб. Но имаш ли представа къде може да е?
— Не. Нямам никаква идея. — Не я излъгах. Къде беше изчезнало парчето електроника, наистина бе загадка за мен.
Лидия се взира в мен още няколко секунди. После бавно кимна. Нещо в нейното поведение охладня. Тя извърна поглед и рече:
— Знаеш ли, в тази сграда има хора, които на момента биха те убили, ако те видят.
Аз се изправих и пристъпих до остъклената стена. Гледката щеше да е чудесна, ако навън имаше град, а не назъбени развалини. Сухият оранжев оттенък на светлината не разкрасяваше особено пейзажа.
— Това е втората причина, поради която идвам тук — отвърнах, гледайки напрегнато през стъклото. — Искам имунитет от Корпуса.
— Няма как да стане. Северняците те преследват.
Поех дъх през зъби. По рекстразите.
— И друг път сте укривали хора от окупаторите. Знам, защото ти си ми казвала.
— Не отричам. Но какво печели Дипломатическият корпус, давайки ти защита? Можеш ли да обезпечиш пет хиляди кредита?
— Не. — В джоба си имах хилядата кредита предплата от Симънс. Имах някъде още толкова под формата на спестявания. Не бях изобщо близо до необходимата сума.
Лидия също се изправи.
— Тогава какво очакваш?
— Очаквам да ми помогнеш, Ли. — Извърнах поглед от остъклената стена. — Трябва да има някакъв начин.
— Текс… нищо не мога да направя. — Лицето ѝ, макар контролирано, говореше обаче точно обратното.
Девизът на Дипломатическия корпус бе: манипулация, манипулация и пак манипулация. Малко еднообразен, но напълно верен. Нямаше ли изгода, Корпусът нямаше да се задейства, независимо от безкрайните му лозунги, че е в полза на „обществото“. При тях солидарността и взимането на правилното решение не съществуваха. Само студената, скована корист им бе останала.
Лидия ме обичаше все още. Може би смътно, далечно и съвсем бегло, но ме обичаше. Въпреки всичко. Иначе отдавна да съм с куршум между очите. Но тя бе прекарала дълго време в прегръдката на организацията, в която служеше. Наивно бе да очаквам, че е същата като преди.
В мен бе влюбена една безскрупулна, опитна и красива представителка на елитен кръг от изнудвачи и сделкаджии.
Имах само един изход. Трябваше да извадя асото от ръкава, което нямах.
Лидия, която обичах, не беше тази Лидия, която сега стоеше пред мен. Аз присвих очи и наведох глава, така че периферията на шапката ми да е на почти една линия с погледа ми. Заговорих с твърд, хладен глас:
— Не е нужно Корпусът да ме поставя официално под тяхна защита. Единственото, което искам, е поне Черните орли да не ме преследват. С останалите сам ще се оправя. В замяна, аз ще намеря компютъра и ще го предам на тях. — Почувствах се необичайно дързък и понеже нямах какво да губя, добавих за допълнителна доза нахалство: — Разбира се, Корпусът ще поеме договора ми с предишния работодател, което означава, че ще ме компенсира с хиляда кредита, щом изпълня поръчката.
Лидия се замисли.
— Не съм сигурна дали това е достатъчно. Нужен е някой висш член на Корпуса да те подкрепи и да одобри официално сделката. Това е извън моите правомощия — добави тя с неутрално изражение.
— Може би — озъбих се леко аз. — Може би не. Но аз знам кой ще ме подкрепи.
— Нима?
— Дипломат Уинстън — отсякох аз. — Помниш ли случая с източването на средства от Черния пазар преди пет години?
— Да — изненадано отвърна Лидия. — Но…
— Трябваше да избирам между възнаграждение или безсрочна услуга — прекъснах я аз. — В онези дни бях понатрупал кредити и лекомислено реших да се правя на политик, вместо да бъда наемник, както трябваше. Смятах, че това глупаво решение никога нямаше да ми се отплати. Но кой да знае, че ще дойде и такъв момент? Ситуация, която да се нуждае от политическа подкрепа?
— Какво искаш? — сряза ме Лидия.
— Дипломат Уинстън — повторих хладно. — Кажи му да одобри официално сделката, за която се споразумяхме, или неговите приятелчета оръжейни търговци ще научат къде отива значителна сума от техните печалби.
Лидия стоеше и ме гледаше. След кратко мълчание каза:
— Мисля, че така поставени, нещата могат да се уредят. Отивам да ги задвижа. Междувременно, настани се и си почини.
Аз мислено въздъхнах. Лидия мина покрай мен. Още веднъж забелязах колко сексапилна остава, въпреки годините. В пристъп на похот и полузабравени спомени, аз я грабнах и съвсем пошло я опипах, целувайки я едновременно. Тя леко ахна, но не възрази. Пуснах я и ѝ казах: