— Обичах те. Още те обичам. И съжалявам за това, което се случи.
Тя не каза нищо. Просто излезе. Вратата леко щракна на мястото си.
Аз стоях глупаво и се проклинах. Какво, по рекстразите, си мислех? Нищо нямаше да върне миналото. Трябваше най-сетне да го пусна в канала, както всяка непотребна вещ и да…
… продължа напред. Освен, ако не бях стигнал края.
Не знаех колко време ще се бави Лидия, но реших да открадна малко сън. Спеше ми се и вече усещах как алкохолът ми мъти мозъка. Доказателството бе преди малко. Свалих ботушите си и шлифера. Метнах шапката на бюрото. Револверът остана затъкнат в колана ми. Така разсъблечен, легнах на превъзходното кадифено легло и дори не ми пукаше колко щети нанасях с потта и мръсотията си.
Не помня дори как заспах.
Покоят ми трая само няколко мига. Поне такова усещане имах, когато някой грубо ме разтърси.
— Текс, събуждай се вече! — Лидия ме буташе нетърпеливо.
Отворих очи. Бях ужасно кисел и уморен, сякаш не бях почивал изобщо, но не го показах. Станах с равни, отсечени движения, стараейки се да изглеждам свеж.
— Дипломат Уинстън се съгласи на предложението ти — рече Лидия, докато ми подаваше шлифера. — Чака те в кабинета си, за да уточните подробностите.
— Къде е кабинетът му?
— На десетия етаж от северната страна, под номер 31. Няма начин да го пропуснеш, той е важна клечка.
— Аха — рекох неопределено, докато се отправях към вратата. Лидия ме съпроводи. На прага в коридора аз се обърнах леко и отроних:
— Ли… благодаря ти.
Тя уморено се облегна на касата. За миг маската ѝ, заедно с годините на поквара, изчезнаха:
— Текс… пази се.
И затвори.
Аз не се размотавах и се качих на десетия етаж. Погледнах през стъклените стени и забелязах, че бе ранен, може би късен, следобед. Устройваше ме. Да се промъквам по светло на път за вкъщи ми бе по-трудно.
Етажът бе странно пуст. Осъзнах това, защото леко се бях заблудил и бях обиколил почти целия, преди да намеря пътя.
Твърде късно забелязах кръвта.
Извадих бързо револвера и внимателно надникнах зад ъгъла. Нямаше никой. Само убити пазачи пред кабинета на дипломат Уинстън. Предпазливо тръгнах напред. Какво става тук, по рекстразите? Защо не бях чул… стрелбата? Хвърлих бегъл поглед наоколо. Не виждах гилзи. Нападателите биха могли да са с лъчемети, но пазачите имаха обикновени автомати. Вратата на кабинета бе открехната. Сканирах с кибер-окото си помещението отвъд. Нищо.
Освен две тела.
Влязох вътре. Малко преддверие с бюро и кухненски бокс. Секретарката, седяща в локва кръв, бе отпуснала лице върху бюрото. Отвъд автентична двукрила врата, насред простора и лукса на стаята, пльоснат по гръб, дипломат Уинстън изучаваше с невиждащ поглед тавана.
Положението ми скоростно се влошаваше.
Болка избухна в главата ми. Аз изкрещях и пуснах револвера. Паднах на колене. Бърза поредица от картини премина пред очите ми.
Огромна, неописуема, необятна форма. Плуваше сред звездите с лекота и мощ, съдържайки в себе си властта да унищожи цели светове. В сравнение със слънцата бе просто петънце, но в сравнение с човек, представляваше безкраен титан, обгръщащ хоризонта и напрягащ въображението до невъзможното.
— Адмирале.
— Да?
— Батареите са готови за огън по ваша команда.
Тежка въздишка се откърти.
— Няма да атакуваме.
— Сър?
— Битката ще бъде спечелена, но войната ще я загубим. Редно е да съхраним всичко, което успеем.
— Заповеди?
— Отстъпление. Покажете им малко зъби, но наредете изходен вектор Тау-Омега.
— Да, сър.
Гигантското чудовище нададе гърлен рев и заплю с демоничен пламък своите жертви. Но неговият устрем бе вял и лишен от ярост.
Май главата ми дрънна в пода…
11
Легендата за Последния ординарец.
Преданието гласеше, че малко преди Войната Федерационният съюз създал оръжие, което нямало равно на себе си по мощ. Когато Войната избухнала, оръжието на Съюза било единственото нещо, което отложило незабавната капитулация. Множество битки били спечелени благодарение на това оръжие и дори изходът на Войната бил неясен. Но силата на тайнствените нашественици била толкова огромна, че дори най-великото изобретение за разруха в галактиката не било достатъчно, за да обърне ситуацията.
От пепелищата на загубата се появил един човек. Той бил напълно обикновен, но безкрайните сражения и кръвопролития го калили във велик войн. Неговата смелост, боен дух, лидерски качества и ненадминато умение били символ за всички, които се борели в защита на галактиката. Винаги пръв в битка и винаги последен да я напусне, до последния враг, последния патрон, последната капка кръв. Така той получил прозвището си Последният ординарец. Неговото най-далновидно решение, както казва легендата, също било последното: Той разбрал, че Войната, въпреки всички усилия, ще бъде загубена. Но знаейки, че от прахта на цивилизацията ще се появи нов, свободен свят, той скрил оръжието на Съюза в дълбините на космоса. Когато бъде открито един ден, неговото наследство ще отведе поробените народи до завещаното от миналото, което ще им помогне в борбата за тяхната свобода.