Поне това знаех аз.
Съзнанието ми се върна бавно. Умът ми много добре знаеше, че съм паднал, но зрението ми се клатеше като някакъв асинхронен метроном. Подпрях ръка и се надигнах. Чудех се къде се намирам, все още замаян.
После видях трупа пред себе си. По рекстразите.
Нямаше виеща аларма. Би било абсурдно да очаквам пронизителен вой, когато техническият прогрес бе катастрофирал някъде между липсващ и почти никакъв. Но чух гласове. Много гласове, които викаха и спокойно заместваха сигнала за тревога. Ботуши тропаха неистово, сякаш някаква невидима вълна се приближаваше.
Време бе да изчезвам.
Адреналинът ме срита в задника. Аз скочих и трескаво се огледах. Черни, въоръжени униформи цъфнаха в коридора.
— Стой!
Побягнах в противоположната посока. Но изходът бе само един. Изстрели писнаха около мен. Чуването им означаваше пропуск. Тичах право срещу широката остъклена стена на просторния кабинет. Вдигнах револвера си за стрелба. Полимерното стъкло нямаше да поддаде от куршумите, затова стрелях в ъгловите сглобки. Металният скелет писна и изтрещя. С един дързък скок, аз се хвърлих над изпречилото се бюро, извъртайки рамото си. Блъснах стъкления панел и излетях от десетия етаж, последван от куршумен дъжд.
Осъзнах грешката си чак когато инерцията предаде смяна на гравитацията. Пирамидалната конструкция на сградата обаче се оказа моето спасение. Аз тежко се приземих върху стръмния стъклен наклон на осмия етаж, изкарвайки си въздуха. Започнах да се премятам неконтролируемо подир бутнатия панел, който се свличаше с остър писък надолу. Борех се за три неща: да задържа шапката си, да не изпусна револвера и да върна равновесието си. В по-важните две успях.
Май имах кофти приоритети.
Когато най-после спрях да се движа, разбрах, че съм се изтъркалял чак до началото на малка уличка в края на площада. Силна болка пулсираше из цялото ми тяло. Побоят, алкохолът, недоспиването и падането, всичко това взето заедно, ме парализираше и аз не можех да помръдна. Със стиснати до счупване зъби протегнах ръка и се завлачих метър по метър в уличката. Някъде зад мен се чуваше голяма суматоха. Но аз бях съсредоточил усилията си само в две направления: да не гълтам пясъка и прахта по улицата, и безмозъчно да продължавам да се издърпвам до някъде. Където и да е.
От страничната пресечка внезапно изникна бронетранспортьор. Е, това беше, помислих си равнодушно. Мощната машина спря на метри от мен. Задната рампа се спусна и група въоръжени мъже излязоха. Те бързо се насочиха към мен, вдигнаха ме и ме бутнаха в бронетранспортьора. Някой излая заповед и машината потегли.
Аз бях твърде изненадан. Мислех, че ще ме очистят. А вместо това…
— Брей, брей, да не повярва човек! Текс, това ти ли си, бе?
Разтърсих леко глава, дишайки дълбоко. Опитах се да фокусирам зрението си и да видя кой ме позна. Кибер-окото се справи със задачата по-бързо от своя органичен събрат. Огледах внимателно непознатите лица около себе си.
И видях Марк.
Той беше огромен, мускулест мъжага. Лицето му бе като изсечено от гранит, с яка и широка челюст, над която се мъдреше малък, учудващо преценяващ поглед в морскозелено.
Всъщност всички в бронетранспортьора бяха едри и мускулести. Грубите им дрехи бяха полупреправени в някакви униформи, които не разпознах в сумрака. Над тях носеха тежки брони. Приличаха на докери, сурови и закоравели от тежък труд. В ръцете си стискаха автомати „Керкгеров“. Много опасно оръжие. Още преди Войната, така наречените Керкове бяха предпочитани от тукашните въоръжени сили и наемници. Казвам тукашни, защото „Керкгеров“ се произвеждаше единствено на Граничните светове. Само Великият космос знае как ставаше това. В днешно време, да намериш Керк в работещо състояние бе… много трудно. А да видиш цяла банда въоръжени с него… изглежда, бях попаднал на ударен отряд. Елитен.
— Марк, тъкмо на време — отпаднало го поздравих аз.
Той се ухили.