— Нали? Минавахме напряко оттук и гледам — тоя шлифер и тая шапка са ми познати отнякъде… Явно беше загазил, та викнах на момчетата да те приберат.
— Защо? Само за да ме очистиш ли?
Марк се намръщи объркано.
— Какви ги говориш, друже?
Издадох се. Сега нямаше смисъл да лъжа.
— Знаеш ли, има пет хиляди кредита награда за моя милост — кисело процедих аз, облегнал глава назад.
— Пет хиляди… — сянка мина през лицето на Марк. Той се замисли за миг. Нещо в него за миг се изкуши. Но той тръсна глава и рече:
— Текс, друже, няма да те гръмна, бе, човек!!! Пет хилядарки са много пари и явно нещо си оплескал, че да ги дават за теб, но ти ми спаси живота в оная престрелка в Лагера! Така че може да си спокоен. Няма с пръст да те пипна. — Марк хвърли поглед към останалите. — За момчетата също можеш да си сигурен, че и те ще кротуват. Нали, момчета?
— Да, шефе — отвърнаха останалите с различна степен на разочарование и съгласие.
— Добре, така ви искам — доволно каза Марк. — А бе, Текс, я кажи какво правиш напоследък? Изобщо не си се променил, откакто последно се видяхме! Дори носиш същия шлифер.
— Какво да кажа, храня се редовно, спортувам и спя до обяд всеки ден. Колкото до дрехите, тях съм си ги купил с доживотна гаранция.
— Да бе, аз пък живея в Северния сектор — засмя се Марк.
— Няма какво толкова за разправяне. Още търся вечната голяма поръчка, след която да се оттегля спокойно и да умра мирно, а дотогава се трепя и рискувам живота си за нищо.
— Все същото, а? Животът никога не се променя — философски заключи Марк.
Макар да бях благодарен на Марк — двойно даже, защото не ме гръмна за пари — аз бях леко учуден как попаднах на него. Градът, със своите пет сектора, не можеше да се каже, че е голям, но имаше достатъчно пространство, за да е възможно никога повече да не видиш някой. Тоест, ако не е пукнал вече, имам предвид. Хората, които познавах, просто не оцеляваха достатъчно дълго, за да забележат, че почти не старея. Често умираха насилствено или при инцидент, а тези, които все пак имаха навика да им върви, просто ме забравяха с годините, защото сам гледах да не им се мяркам. Те просто спираха да бъдат на нивото ми, било физическо или политическо. Някои от тях се изкачваха по социалната стълбица, докато други просто… остаряваха. Оттегляха се от моята сфера на действие. Бях свикнал с това „текучество“, затуй аз също ги забравях, за да направя място в главата си за новите. Не можех също така да понасям лесно загубата и самотата — затова се държах дистанцирано и делово. Ларл и Лидия бяха единиците, с които можех да завържа трайни взаимоотношения. Независимо дали бяха лоши или добри. Защото гадната компания е за предпочитане от безмълвната пустота.
С Марк се бях запознал преди десетина години. Тогава той изглеждаше млад, кипящ от енергия наемник, с неочаквано голям опит зад гърба си и трезва мисъл. Известно време често работехме заедно, защото тогава бях подхванал серия от поръчки, от които печелех добре, но харчех доста, защото ми трябваше нова екипировка постоянно, заедно с боеприпаси. Последно видях Марк преди пет години, когато трябваше да охраняваме керван с търговци, минаващи през Лагера. Попаднахме в засада от местна банда, при това мутанти. Марк бе ранен тежко, но аз му оказах първа помощ. Беше пътник, но в кервана по случайност имаше лекар. Обаче Марк запомни мен като спасителя си, не доктора. След тази случка имаше дълъг период на суша и пътищата ни се разделиха.
— Ти пък доста си се променил — казах на Марк. — Станал си голяма клечка. Водиш собствен отряд. И то какъв. Да му се не види, дори имате… — и почуках по обшивката на бронетранспортьора.
— Така е — скромно си призна Марк. — След като почти пукнах преди пет години, реших, че ми е писнало да съм свободен наемник. Записах се при арсеналистите и оттогава съм доволен. Тия момчета не си поплюват. Дават храна, пари, че и безплатен достъп до Черния пазар.
— Записал си се в Арсенала на демокрацията?
— Аха. С годините им показах, че яко си ме бива и ето, вече съм главен оръжейник със собствена компания. Нали тъй, момчета?
— Да, шефе!
— Но… защо точно Арсенала? — попитах аз. — Защо не Черните орли или Ескадрилата?
— Защото само тук дават толкова яки играчки. — Марк демонстративно показа оръжието си. Видях, че то не е Керк. Беше нещо много по-смъртоносно.
— Това плазмохвъргачка ли е?! — възкликнах изумен.
— Аха — гордо рече Марк. — Каква мотивация повече ти е нужна? Единствено Арсеналът, с изключение на окупаторите, имат достъп до такива железа. Говорейки за железа, момчета, я хвърлете на Текс една ютия.
Дорде се усетя, в ръцете ми се озова един Керк. Беше очукан и стар, но добре поддържан.