— Благодаря… — рекох несигурно. — Какъв е поводът?
Марк се разсмя.
— И тъй, и тъй отивахме на купон, Текс, когато те взехме, рекох си, че няма да е зле да се присъединиш. Добри стрелци винаги са нужни, а твоята очна джаджа не пропуска изстрел.
Идеята да прекарам нощта в някоя пукотевица с ударен отряд едри мъжаги от Арсенала на демокрацията изобщо не ми се нравеше. Дори да не се чувствах потрошен или уморен. Но ако откажех на Марк, нямах представа какво щеше да направи. Въпреки думите му, единствената причина да съм жив все още, би могла да е, защото смяташе, че ще съм полезен.
— Добре — казах равнодушно. — Къде отиваме?
— Отиваме да друснем няколко търговци и да им натрием навирените носове — тържествено рече Марк. Звучеше сякаш бе репетирал. — Имат си едно укрепено местенце в Каналджийския сектор, където са се кашонирали и си правят джамборе с наши крадени железа.
— Чакай малко… искаш да кажеш, че Търговският съюз е откраднал от Арсенала? Те не управляват ли заедно Черния пазар?
— Текс, Текс, Текс… — зацъка Марк с въздишка. — Де си бил през последните пет години? В Западните планини? Нещата се промениха. Старият ред се разпада. Сега ’сичко е в надпревара за контрол и влияние.
— Контрол и влияние над какво? Градът постоянно губи ресурси от преравяне, а нови не се появяват. Територията отдавна е преразпределена. Какво ценно е останало? — аз погледнах скептично Марк.
— Заводите, Текс, заводите — отговори Марк. — И престижа, дето върви с тях. Който контролира заводите, той има благоволението на окупаторите.
— Да, така е. Но защо има внезапен интерес към Северния сектор сега?
Марк хвърли внимателен поглед на останалите. Той се приведе напред и понижи глас:
— Защото, Текс, дрънка се, че предстои да има Изселване.
Думите му ми подействаха странно. Сякаш мокър парцал ме бе ударил наполовина. Замислих се за секунда. Ние живеехме в един разрушен свят, но нашите правила не действаха за окупаторите. Те все още разполагаха с технология отпреди Войната. Това включваше и възможността за междузвездни полети. Макар рядко, понякога съм забелязвал от покрива на жилището си прелитащи звездолети. В Северния сектор имаше космодрум — бях го видял веднъж отдалеч, докато катерех Западните планини. Както всяко място, до което имаше ограничен достъп, за Северния сектор се носеха всякакви слухове, включително за окупаторите като цяло. Едни бяха абсурдни, други — вероятни, а трети бяха неясни и мъгляви до такава степен, че пораждаха митове за самите себе си.
Един такъв слух бе за явлението, наречено Изселването. Може да бяха необразовани, но повечето хора имаха смътна представа, че други обитаеми планети съществуват — и че са под контрола на окупаторите, също като нашата. Историята върви така: всяка планета има определено време или условие, специфично за самата нея. Щом времето изтече или условието се изпълни, цялата популация бива моментално заловена от окупаторите и натоварена на огромни транспортни звездолети, които изчезват в дълбините на космоса и никога повече не се чува за тях. Къде, какво, как — не се знае.
Също като легендата за Последния ординарец, аз не вярвах много на мита за Изселването. Но щом някакъв мит можеше да накара всички главни политически сили в Града да се втурнат да се блъскат помежду си за благоволението на техния господар, значи ставаше нещо. Което бе обезпокояващо съвпадение с моя случай.
Аз изгледах Марк хладнокръвно и казах:
— Значи рано или късно ще трябва да се избират страни, а?
— Тъй-тъй — отговори Марк сериозно. — В тоз’ конфликт няма да останат неутрални, дори да не се месят. Или ще си с победителите… или с ’сички останали.
— А какво печелят „победителите“?
Марк сви рамене.
— Кой знае? Може би ако лижат достатъчно яко гъза на окупаторите и напънат своя, за да служат до припадък… знам ли? Където и да ги изселят, те могат да получат по-кротка съдба.
— Но проблемът не е само в тъпия слух, Текс — продължи той. — Сегашният ред се сецва от дълго време. Още докат’ бях наемник виждах пукнатините. При толкоз джагръфа на оградата, рано или късно се стига до две неща: или оградата ще се срути, или обитателите ѝ ще се изтрепят. Знам го от личен опит. А сега вече и окупатори шават по улиците… краят иде, Текс. Усещам го.
Остатъкът от пътуването мина в мълчание. Аз седях, стиснал автомата и размишлявах. Марк беше прав. Слуховете са си слухове. Истината бе, че краят рано или късно застигаше всичко. Дошло бе времето за преразпределение на силите. Двеста години бяха много време за дадено статукво. Всъщност учудващо е, че относителният баланс се е запазил толкова дълго. След думите на Марк, аз се чудех как съм могъл да не забележа това през всичките тези години. Но истински глождещият фактор бе причината. Колкото и нестабилна да е една конструкция, винаги бе необходим външен елемент, за да я събори. Дали ще е нещо малко или нещо огромно, няма значение. Важното е да бъде нещо. Именно то убягваше на разсъжданията ми в момента и кой знае защо, това ме притесняваше.